ДА ЖИВЕЕМ КАКТО НИЕ ИСКАМЕ.
ИЗПЪЛНЯВАМЕ ВСИЧКО, КАКВОТО ПАРТИЯТА НИ
КАЖЕ.
НЯМА ЗА КАКВО ДА ЗАВИЖДАМЕ НА СВЕТА.
До началото на юношеството си Ми-ран нямала причина да се съмнява в тези лозунги. Баща ѝ бил обикновен миньор. Семейството ѝ било бедно, както всички, които познавали. Тъй като всички външни публикации, филми и предавания били забранени, Ми-ран смятала, че никъде по света хората не живеят по-добре и че най-вероятно дори са много по-зле. Тя била чувала безброй пъти по радиото и телевизията колко нещастни са южнокорейците под потисничеството на проамериканския си лидер марионетка Пак Джон Хи и по-късно неговия приемник Чон Ду Хуан. Учели ги, че разводнената разновидност на комунистическия строй в Китай е по-малко успешна от режима, създаден от Ким Ир Сен, и че милиони китайци нямали какво да ядат. Като цяло Ми-ран се чувствала късметлийка, че се е родила в Северна Корея под бащинската обич на грижовния ръководител.
Всъщност селото, в което израснала Ми-ран, не било толкова лошо място през 70-те и 80-те години. Било стандартно севернокорейско село с около хиляда жители, оформено по централното планиране и неразличимо от останалите такива селища, но за късмет разположението му било по-благоприятно. Източно море (Японско море) било само на десетина километра и местните жители имали възможност от време на време да хапнат прясна риба и раци. Селото се намирало точно зад комините на Чхонгджин, така че имало едновременно предимството да е близо до града и да разполага със земя за отглеждане на зеленчуци. Теренът бил относително равен, което било благословия в страна, в която равнинните площи, подходящи за земеделие, са рядкост. Една от многото вили на Ким Ир Сен се намирала в близкия курорт с топли извори.
Ми-ран била най-малката от четири дъщери. През 1973 г., когато се родила, това се смятало за огромно нещастие, също както в Англия през 19 век, когато Джейн Остин е описала проблемите на семейство с пет дъщери в "Гордост и предразсъдъци". И Северна, и Южна Корея са повлияни от конфуцианската традиция, според която момчетата са продължителите на рода и се грижат за възрастните родители. В крайна сметка на родителите на Ми-ран била спестена трагедията да нямат син благодарение на раждането на момче три години след нея, но това означавало и че най-малката им дъщеря била обречена да се превърне в пренебрегнатото дете в семейството.
Те живеели в жилище в сграда "хармоника", което отговаряло на социалното положение на бащата на Ми-ран. От входа се влизало направо в малка кухня, служеща и за котелно помещение. В нея се намирала пещ за дърва и въглища. Тя се използвала както за готвене, така и за отопляване на дома чрез подова отоплителна система, наречена "ондол". Плъзгаща се врата разделяла кухнята от основното помещение, в което спяло цялото семейство на рогозки, които през деня навивали. С раждането на сина членовете на семейството нараснали на осем – петте деца, техните родители и бабата. Затова се наложило бащата на Ми-ран да подкупи началника на народния съвет, за да им даде съседното жилище и да позволи да направят врата на общата стена.
В разширеното пространство половете в семейството били разделени. По време на хранене жените се сбутвали заедно на ниска дървена масичка до кухнята и се хранели с царевично брашно, което било по-евтино и по-малко хранително от ориза – основният предпочитан от севернокорейците продукт. Бащата и синът получавали ориз на отделна маса. "Приемах го като нещо съвсем естествено", щеше да ми каже по-късно братът на Ми-ран Сокчу.
Дори и да им е правело впечатление, по-големите сестри не се оплаквали, но Ми-ран често избухвала в сълзи и роптаела срещу тази несправедливост.
– Защо само Сокчу има обувки? – питала настоятелно тя.
– Защо мама се грижи само за Сокчу, а не за мен?
Те ѝ казвали да мълчи и не ѝ отговаряли.
Не ѝ било за пръв път да се бунтува срещу ограниченията, налагани на младите жени. По онова време в Северна Корея не било прието момичетата да карат велосипеди. Смятало се за социално неприемливо – хората го считали за непривлекателно и непристойно, поради което Работническата партия периодично издавала официални укази, които на практика го правели незаконно. Ми-ран пренебрегвала възприетото правило. Още от единадесетата си година тя се качвала на единственото колело в семейството, японски модел втора ръка, и тръгвала по пътя за Чхонгджин. Имала нужда да избяга от угнетяващото малко село, да отиде където и да е. Пътят бил доста тежък за дете, около три часа нанагорнище, като само част от него бил асфалтиран. Мъжете се опитвали да я изпреварят със своите велосипеди, сипейки обиди по неин адрес заради дързостта ѝ.