След полунощ умората на Ми-ран започнала да личи. Не била спала много по време на пътуването. Джун Санг бръкнал в джоба си, за да види дали има достатъчно останали пари, за да наеме стая в хотел до гарата. Той я уверил, че срещу малък бакшиш ще пренебрегнат липсата на документи за пътуване и ще може да се наспи, преди да се върне вкъщи. Нямал никакви задни мисли. С цялата си невинност, дори не му хрумнало, че хотелската стая може да се използва и с друга цел.
– Не, не. Трябва да се връщам – възразила тя. Вече била нарушила достатъчно правила и обичаи и нямала намерение да наруши и забраната за млади момичета да спят в хотел.
Вървели заедно до гарата, отново с колелото между тях. Макар че било много след полунощ, там изглеждало много оживено. Хората придобили навика да чакат по цяла нощ за влак, защото вече нямало фиксирано разписание. Близо до гарата някаква жена била извадила малка печка с дърва, на която бъркала голям казан с "туенджанг чиге", лютива соева супа. Седнали един до друг на ниска дървена пейка, за да хапнат. Ми-ран приела подаръка от няколко бисквити и шише вода за из път, който Джун Санг ѝ предложил. Влакът тръгнал чак в 5.00 ч. и тя бързо заспала с първите лъчи на утрото.
Въодушевлението на Ми-ран след пътуването бързо се изпарило. Когато приливът на адреналин я напуснал, тя се почувствала изтощена и нещастна. Трудностите, през които трябвало да премине, за да отиде до Пхенян и да се върне, само подчертали безнадеждността на любовната им връзка. Не знаела кога отново ще види Джун Санг. Той бил погълнат от университетския си живот, а тя живеела със семейството си. Как е възможно в толкова малка страна като Северна Корея да има чувството, че Пхенян е по-далеч и от луната?
Потиснали я и някои от нещата, които видяла по време на пътуването си. За пръв път от години пътувала извън Чхонгджин и въпреки тревогата, която изпитвала, не можела да не забележи колко запуснато изглежда всичко по пътя. Видяла деца, не по-големи от нейните собствени ученици, облечени в дрипи и просещи храна на гарите.
През последната им нощ в Нампо, след като купили стъклата, тя и спътниците ѝ легнали да спят пред гарата, защото нямали пари за хотел, а времето било меко. Отпред имало малък парк, приличащ по-скоро на островче в кръгово кръстовище, и всъщност представлявал полянка с трева и едно дърво. Хората били опънали картони и винилови рогозки, на които да спят. Ми-ран се унесла в неспокойна дрямка, въртейки се насам-натам, като се опитвала да се настани по-удобно, когато видяла група хора, които се изправили. Говорели тихо помежду си и сочели човек, който се бил свил под дървото в дълбок сън. Само че не спял. Бил мъртъв.
След малко дошла дървена каручка. Хората наоколо хванали тялото за ръцете и глезените и го вдигнали. Точно преди да се стовари с глух звук върху дървените дъски, Ми-ран успяла да го зърне. Мъртвият човек изглеждал млад, може би дори юноша, съдейки по гладката кожа на брадата му. Докато вдигали краката му, ризата му се разтворила и открила голата кожа на гърдите му. Ребрата му просветнали в мрака. Изглеждал най-мършавият човек, който някога била виждала, но дотогава тя не била виждала мъртво тяло. Потреперила и отново се унесла в съня си.
По-късно се замислила какво ли му се е случило. Дали е умрял от глад? Въпреки че никой нямал достатъчно храна и дори правителството признало, че има криза след наводненията от предишното лято, Ми-ран никога не била чувала някой да е умрял от глад в Северна Корея. Това се случвало в Африка или в Китай. По-възрастните хора говорели за всички китайци, които умрели от глад през 50-те и 60-те години заради ужасяващата икономическа политика на Мао. "Щастливи сме, че имаме Ким Ир Сен" – казвали те.
Ми-ран съжалила, че не попитала Джун Санг какво се случва. Не споменала случката, защото не искала да развали малкото им часове заедно. Но след като се върнала у дома, започнала да забелязва неща, които преди това ѝ убягвали. Когато отишла за пръв път в детската градина, ѝ направило впечатление колко дребни изглеждали учениците ѝ. Сега ѝ се струвало, че те се смаляват, сякаш времето се връща назад като филмова лента, пусната на обратно. Всяко дете трябвало да носи наръч дърва за огрев за пещта в мазето, но много от тях не можели да ги донесат. Големите им глави увисвали върху мършавите вратлета. Нежните им гръдни кошове стърчали над кръстчетата, които били толкова малки, че тя можела да ги обхване с ръце. Коремчетата на някои от тях започнали да се издуват. Постепенно всичко ѝ се изяснявало. Спомнила си, че била виждала снимки на жертви на глад в Сомалия с надути кореми. Макар да не знаела медицинския термин за това, си спомнила, че в курса по правилно хранене в учителския институт ги учили, че това състояние е резултат от недостиг на протеини. Ми-ран забелязала и че тъмните коси на децата изсветлявали, придобивайки меден оттенък.