Столът в детската градина бил затворен заради липсата на храна. Казали на децата да си носят кутия с обяд от къщи, но много от тях идвали с празни ръце. Докато все още имало по едно-две деца без обяд, Ми-ран вземала по една лъжица от храната на останалите и я давала на тези, които нямали. Но хората, които давали обяд на децата си, започнали да се оплакват.
– Нямаме достатъчно вкъщи, за да даваме на други – обвинила я една от майките.
Ми-ран чула слух, че детската градина може да получи бисквити и мляко на прах от агенция за чуждестранна помощ. В друго училище в района имало посещение на делегация и били представени децата с най-хубави дрехи, пътят към училището бил ремонтиран, а сградата и дворът – безупречно почистени. Но не дошла хуманитарна помощ. Вместо това дали на учителите малък парцел земя наблизо, на който им наредили да отглеждат царевица. След това царевицата се изронвала от кочана и се варяла, докато не се надуела като пуканки. Използвали я като закуска, с която облекчавали болките на децата, предизвикани от глада, но не им осигурявала достатъчно калории, за да промени нещо.
По принцип учителите не трябвало да имат любимци, но Ми-ран определено имала. Едно момиченце на име Хе Рьонг (Сияйна доброта) и макар само на шест годинки, била най-красивото момиче в групата. Имала най-дългите мигли, които Ми-ран била виждала у дете, и те обрамчвали големите ѝ кръгли блестящи очи. В началото била будна и внимателна, от онези, които радвали Ми-ран с начина, по който гледат учителя с обожание, сякаш се опитват да погълнат всяка негова дума. Сега била летаргична и понякога заспивала по време на час.
– Събуди се, събуди се – извикала ѝ един ден Ми-ран, когато видяла, че момичето било легнало върху чина си, с глава отпусната настрана, така че бузата ѝ опирала дървената дъска.
Ми-ран повдигнала брадичката ѝ с ръце и задържала лицето ѝ нагоре. Очите на детето били свити като цепнатинки, потънали в подутите клепачи. Не можела да фокусира погледа си. Косата, която се разпиляла в ръцете на Ми-ран, била проскубана и неприятна на допир.
Няколко дни по-късно Хе Рьонг спряла да идва на детска градина. Тъй като Ми-ран познавала семейството ѝ от квартала, решила да мине да попита какво става. Но нещо я спряло. Какъв би бил смисълът? Знаела точно какво ѝ има. Нямало как да реши проблема.
Твърде много от другите деца в класа ѝ били в същото положение. Клюмвали по чиновете си в час. В междучасието, когато други излизали да играят на катерушката и на люлките, те стояли вътре, спящи на чиновете си или легнали на рогозките за сън.
Последователността винаги била една и съща: първо семейството спирало да праща задължителния наръч дърва; след това изчезвал пакетът с обяда; после детето спирало да взема участие в час и спяло през междучасията; накрая, без никакво обяснение, то спирало да идва. За три години броят на записаните в детската градина спаднал от петдесет на петнадесет.
Какво се случило с тези деца? Ми-ран не искала да задълбава, защото се страхувала от отговора, който щяла да получи.
Следващия път, когато Ми-ран видяла Джун Санг, било зима. Бил негов ред да я изненада. Дошъл си по-рано за ваканцията. Вместо да се отбие у тях и да рискува среща с родителите ѝ, той отишъл в детската градина. Макар че часовете за деня били приключили, тя все още била там и почиствала класната стая.
Там нямало столове за възрастни, затова Ми-ран се свила на малкото столче зад дървения чин, където седяла любимата ѝ ученичка, която толкова лесно вмъквала малкото си телце на него. Тя разказала на Джун Санг какво става с учениците ѝ. Той се опитал да я успокои.
– Какво можеш да направиш? – казал той. – И крал не може да помогне на тези хора. Не поемай всичко на твоите плещи.
Разговорът бил неловък, защото обсъждали неудобната истина. Никой от тях не страдал от липса на храна. Каквото бащата на Джун Санг не можел да отглежда в зеленчуковата градина в двора им, купували от черния пазар със скритите японски йени. Колкото и да било странно, Ми-ран не се била хранила толкова добре от години, защото след като завършила института, се върнала в дома на родителите си. В разгара на икономическата криза поради някаква причина ниският социален статут на семейството нямал такова значение. Красивата голяма сестра на Ми-ран се омъжила за учудващо добра партия – външният ѝ вид възтържествувал над лошия произход на семейството. Съпругът ѝ бил военен и използвал връзките си, за да помогне на останалата част от семейството. Майката на Ми-ран продължила да намира нови начини за изкарване на пари. След като електричеството спряло, тя не можела да използва фризера, с който замразявала сладоледа от соево мляко, но започнала други бизнес начинания – отглеждала прасета, правела тофу, мелела жито.