Г-жа Сонг тръгнала с 10 000 вона, натъпкани в бельото ѝ, навлечена с няколко ката зимни дрехи, за да прикрие издутините. Взела влака до Южен Пьонган и купила 200 кг ориз. Сутринта на 25 ноември 1995 г. пътувала обратно към къщи с чувалите ориз, напъхани под седалката. Оставал ѝ по-малко от ден път. Понеже бил журналист, Чханг Бо имал връзки, благодарение на които си взела легло в спално купе в третия вагон на влака – първите два били за служители на Работническата партия и военни. В такива моменти оценявала привилегиите, които им давало социалното положение. Влакът бил дълъг и всеки път, когато се извивал на завой, тя виждала задните вагони, където хората без връзки стояли прави. Били така натъпкани, че изглеждали просто като една тъмна маса от хора. Имало и много, които пътували върху покрива на влака. В 8.30 ч. Тъкмо била слязла от леглото си и си бъбрела с другите пътници в купето – войник, млада жена и баба, за лошото състояние, в което се намирали релсите. През цялата нощ влакът спирал и тръгвал, а сутринта се клатушкал толкова силно, че не можели да изядат закуската си. Думите им излизали на кратки срички, като в стакато, а всяко раздрусване прекъсвало разговора, докато в един момент влакът силно подскочил, г-жа Сонг изхвърчала от мястото си и тежко се строполила върху пода. Лежала на едната си страна, лявата ѝ буза била опряна в нещо студено, което се оказало металната рамка на прозореца. Вагонът се бил обърнал.
Чула викове от задната част. Влакът бил като клетка от огънат метал. Претъпканите задни вагони били почти изцяло смачкани, а повечето пътници загинали. Предните вагони, отредени за елита, по някакво чудо се спасили. Според слуховете жертвите на инцидента, който се случил в Шинпхо, на 240 км надолу по брега от Чхонгджин, били около 700, въпреки че като повечето бедствия в Северна Корея и това не било съобщено официално.
Г-жа Сонг се измъкнала от останките с дълбока резка на бузата си, силно ожулена кожа на крака и натъртен гръбнак. Леглата и багажът се стоварили върху нея, но я спасил фактът, че била в затворено купе. Върнала се в Чхонгджин четири дни след инцидента. Винаги се била смятала за късметлийка, че се е родила под нежната грижа на Ким Ир Сей и заради чудесното си семейство, и след като оцеляла в катастрофата, това чувство се засилило. Толкова много я боляло, че когато се върнала в Чхонгджин, трябвало да я изнесат на ръце от влака, но когато зърнала на перона съпруга си и дори сина си, с когото не била говорила от месеци, отново благодарила на късмета си. Въпреки че изгубила голяма част от ориза.
Нараняванията на г-жа Сонг се оказали по-сериозни, отколкото си мислела. След като преминала първоначалната еуфория, тя осъзнала колко много я боли. Отишла на лекар, който ѝ дал болкоуспокояващи и я предупредил да не става от леглото три месеца. Тя пренебрегнала съвета му. Някой трябвало да осигури прехрана за семейството.
В периоди на глад хората не умират непременно от липсата на храна. Често първо се разболяват от нещо друго. Хроничното недохранване понижава способността на тялото да се бори с инфекциите и гладният човек става много по-податлив на туберкулоза или коремен тиф. Недохраненото тяло е твърде слабо, за да преработи антибиотиците, дори и да ги има, и така болестите, които по принцип са лечими, се превръщат в смъртоносни. Постоянното вариране в химичния състав на организма може да причини сърдечни или мозъчни удари. Хората умират от заместители на храната, които телата им не могат да смелят. Гладът може да бъде коварен и подъл убиец, прикрит зад статистики за повишена детска смъртност или намалена продължителност на живота. Оставя зад себе си само косвеното доказателство за "увеличаване на общата смъртност" – статистика, която показва по-голям от обичайния процент смъртни случаи за определен период от време.
Този подмолен убиец следва естествен метод на действие. Първо си отиват най-уязвимите – децата под пет години. Разболяват се от настинка, която се превръща в пневмония; диарията се превръща в дизентерия. Преди родителите дори да си помислят да повикат помощ, детето е мъртво. След това се насочва към най-възрастните, започвайки с тези над седемдесет, след което постепенно слиза надолу във възрастовите групи на шестдесет и петдесетгодишните. Тези хора така или иначе са щели да умрат, но дали е щяло да стане толкова скоро? После гладът поразява онези в разцвета на силите си. Мъжете обикновено умират преди жените, защото имат по-малко телесна мазнина. Силните и атлетичните са особено уязвими, защото метаболизмът им изгаря повече калории.