Тя не се чувствала толкова гладна, колкото изтощена. След като се нахранела, пускала нехайно лъжицата, която падала с дрънчене в металния съд. Стоварвала се на пода като труп, без дори да се преоблече, унасяйки се в дълбок сън, докато инстинктът за самосъхранение не ѝ подскажел, че макар да е тъмно, трябва да възобнови търсенето на храна. Изгубила волята си да прави каквото и да било друго. Спряла да реши къдравата си коса, с която преди толкова се гордеела; не перяла дрехите си. Толкова отслабнала, че единственият чифт панталони, който имала, не можел да се задържи на ханша ѝ. Имала чувството, че вече е мъртва, че се носи над празната обвивка, която преди представлявала тялото ѝ.
Но здравето на Чханг Бо се влошило най-много. Той бил необичайно едър севернокореец, с тегло почти 91 кг, когато бил в разцвета на силите си. Толкова бил тежък, че няколко години преди това лекар го посъветвал да започне да пуши, за да свали малко килограми. Добре оформеното му шкембе, с което толкова се гордеел, защото в Северна Корея тлъстината била признак на високо социално положение, приличало на изпразнена кесия. Кожата му започнала да се бели, сякаш страдал от тежка форма на екзема. Челюстта му провиснала, започнал да заваля думите. Г-жа Сонг го завела на лекар в болницата на Службата за управление на железницата, който поставил диагноза лек мозъчен удар. След това Чханг Бо вече не можел да работи. Не можел да се съсредоточи. Оплаквал се от замъглено зрение. Не можел да вдигне писалката, с която пишел.
Чханг Бо спрял да става от леглото или по-скоро единствените одеяла на пода, които им били останали. Краката му се подули като балони, състояние, което г-жа Сонг разпознала като отоци, причинени от глада. Той непрестанно говорел за храна. Разказвал за супите от тофу, които майка му правела, когато бил дете, и за превъзходното ястие от варен рак с джинджифил, което г-жа Сонг му готвела, когато били все още млада двойка. Имал необичайна памет за подробности, свързани с ястията, които тя готвела десет години по-рано. Когато говорел за нещата, които са яли заедно, ставал сантиментален, дори романтичен. Хващал ръката ѝ, очите му се навлажнявали и се премрежвали от мъглявината на спомените.
– Хайде, мила моя. Да отидем в някой хубав ресторант и да си поръчаме бутилка оризово вино – казал на съпругата си една сутрин, докато още били под одеялата. Не били яли от три дни. Г-жа Сонг разтревожено погледнала съпруга си, притеснена, че халюцинира.
Втурнала се към пазара, вървейки бързо, почти забравила за болките в гърба си. Била решена да открадне, да се моли, да направи всичко, каквото трябва, за да намери малко храна за съпруга си. Забелязала по-голямата си сестра, която продавала нудели. Тя също не се хранела добре, кожата ѝ се белела от недохранване като тази на Чханг Бо, затова г-жа Сонг не искала да я моли за помощ, но сега била отчаяна и, разбира се, сестра ѝ не можела да откаже.
– Ще ти се отплатя – обещала г-жа Сонг, тичайки обратно към къщи благодарение на ад-реналина, който ѝ дал сили.
Чханг Бо бил свит на една страна под одеялото. Г-жа Сонг извикала името му. Когато не отговорил, тя се приближила и го обърнала – не било никак трудно, защото бил много отслабнал, но краката и ръцете му били вкочанени и не помръднали.
Г-жа Сонг дълго време уд-ряла гърдите му, викайки за помощ, макар че знаела, че е твърде късно.
След смъртта на Чханг Бо синът им Нам Ок дошъл да живее с г-жа Сонг. Откакто се нанесъл при по-възрастната си приятелка, се били отчуждили. Всъщност отношенията на г-жа Сонг със сина ѝ били трудни още от юношеските му години. Не защото той бил изявен бунтар, а защото тя не можела да пречупи мълчанието му. Но в момент на такава трагедия фактът, че той живее без брак с по-възрастна жена, изглеждал маловажен. Истината била, че се нуждаели един от д-руг. Г-жа Сонг била сама. Семейството на приятелката на Нам Ок било в още по-тежко положение от неговото собствено и нямало какво да яде.
Нам Ок прекарал младежките си години, тренирайки да стане боксъор, но условията в спортното училище били толкова лоши, че една зима той си дошъл у дома с измръзване на ухото. Върнал се в Чхонгджин и си намерил работа на железопътната гара благодарение на семейните връзки още от Корейската война, когато бащата на г-жа Сонг загинал при американска бомбардировка. Нам Ок също не получавал заплата от Службата за управление на железниците, но му обещали да бъде с предимство след възстановяването на системата за разпределяне на храна.
Синът на г-жа Сонг бил силен, здрав младеж, копие на баща си, но по-атлетичен, по-мускулест и с ръста си от 1.80 см и по-висок. Нуждаел се от доста храна, за да живее. Когато отначало изчезнала телесната му мазнина, изглеждал слаб и стегнат като маратонец, но постепенно и мускулите му се стопили, превръщайки го в труп. В студената зима на 1997-1998 г., когато температурите паднали под нулата, той се разболял от настинка, която преминала в пневмония. Дори след като отслабнал толкова, г-жа Сонг не можела да го носи до болницата, а дотогава вече нямало работещи линейки, затова тя отишла сама и описала състоянието му. Лекарят ѝ написал рецепта за пеницилин, но когато отишла на пазара, установила, че струва 50 вона – същата цена като килограм царевица.