Трима починали за три години – свекърва ѝ през 1996, съпругът ѝ през 1997 и синът ѝ през 1998 г. Г-жа Сонг загубила всичко, включително своя вожд, за чиято загуба тя все още скърбяла колкото за тази на съпруга и сина си.
Накрая събрала смелост да се върне в дома си, в бараката, която възприемала като свое местопрестъпление. Тя носела цялата отговорност за смъртта в семейството ѝ. Докато вървяла, погледнала нагоре към голите хълмове и видяла простите дървени колове, бележещи гробовете на наскоро починалите; мъжът на втората ѝ дъщеря бил направил такива за съпруга ѝ и за сина ѝ, които били погребани на този хълм. Когато стигнала до бараката, видяла, че вратата била открехната. Последния път, когато излязла, я заковала, защото нямала катинар, но някой очевидно я бил разбил. Бутнала я и надникнала, за да се увери, че никой не се спотайва вътре. Бараката била съвсем празна. Нямало хора. Нямало нищо останало. Нащърбеният алуминиев съд, който използвала, за да готви каша, евтините метални паници, двата чифта клечки за хранене, одеялото, с което бил завит синът ѝ, когато умрял – всичко било изчезнало. Крадецът взел дори стъклата от портретите на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир, но самите тях оставил.
Г-жа Сонг излязла, без дори да си направи труда да затвори вратата. Не ѝ останало нищо повече, което да ѝ отнемат, освен нейния живот, който вече нямал никаква стойност. Не можела да разбере защо все още е жива. Решила да продължи да върви, докато не падне в тревата. Искала просто да легне и да умре. Но поради някаква причина не го направила. Вместо това започнала нов бизнес.
Гладът има странен страничен ефект. Точно когато положението било най-отчайващо, а умрелите вече наброявали стотици хиляди, се родило предприемачеството. Сриването на социалистическата система за разпределяне на храната дало възможност за развиване на частен бизнес. Не всеки можел да прави преходи из планината, за да събира листа и дребни плодове и да стърже кората на боровете. Хората трябвало да купуват храна отнякъде и някой трябвало да им я предлага. Севернокорейците се нуждаели от търговци
– Продавачи на риба, месари и пекари, за да запълнят празнината, оставена от разпадането на обществената система.
Всичко това било напълно незаконно. Ким Чен Ир бил възприел дори по-строга политика от баща си срещу индивидуалното предприемачество. "В социалистическото общество дори и проблемът с храната трябва да се разрешава по социалистически начин... Разрешаването на този проблем самостоятелно създава егоизъм у хората", казал той в реч през декември 1996 г., една от малкото, в които признал за недостига на храни. На пазара не можело да се продават други хранителни продукти освен зеленчуци, отглеждани в домашни условия. Търговията с ориз или други зърнени храни била строго забранена. Севернокорейците считали това за незаконно и неморално, за удар в сърцето на комунистическата идеология. Всяко действие, наподобяващо частен бизнес, попадало в категорията "икономическо престъпление" и наказанията за него стигали до депортиране в трудов лагер, а при намек за корупция, и до екзекуция.
В същото време смъртта била сигурната съдба на всеки, които де предприемел нещо сам. Човек се нуждае средно от поне 500 калории на ден, за да живее. Ако се храниш само с неща, събрани от гората, можеш да преживееш не повече от три месеца. Заплахата от надвисналата смърт вдъхнала смелост на неохотни капиталисти като г-жа Сонг.
След неуспеха с продаването на ориз г-жа Сонг знаела, че трябва да се придържа към възможно най-простия бизнес, който не изисква пътуване или големи първоначални инвестиции. Най-полезното ѝ умение, всъщност единственото, което можела да използва, било готвенето. Но то ставало все по-трудно, защото намирането на дърва за огрев било почти невъзможно. Близките хълмове били съвсем оголени, докъдето стигал погледът, не се виждали никакви дървета.
След известно обмисляне г-жа Сонг решила, че бъдещето ѝ е в курабиите. Те се нуждали само от десет минути печене, а със скромно количество дърва можели да се направят четири или пет партиди. Приготвяли се по-лесно от хляба и ставали за бърза закуска за гладни хора.
Най-малката дъщеря на г-жа Сонг, Йонг Хи, също се включила в начинанието. Тя била наскоро разведена, бракът ѝ се разпаднал, след като само след три месеца Йонг Хи открила, че съпругът ѝ е пристрастен комарджия. Тя взела назаем малко пари, за да купи старо желязо, и намерила безработен оксиженист от стоманолеярния завод, който да направи от него печка. На практика тя представлявала квадратна кутия, разделена на две, така че дървените въглища да могат да горят в долното отделение, докато курабиите се пекат в горното. Направил и тава за курабиите. Г-жа Сонг и Йонг Хи обикаляли пазарите в града, за да проучат другите продавачи. Много жени имали същата идея и г-жа Сонг работила известно време при една от тях, за да наблюдава и да се учи. Купила мостри от другите търговци, за да ги опита и сравни. Когато открила един вид, който харесала, се опитала да копира рецептата.