Д-р Ким не била обучена да прави операции. Тя оцелявала благодарение на химикалката си, пишела медицински бележки, че пациентите трябва да отсъстват от работа по лекарско предписание. В Северна Корея неявяването на работа се наказвало с тридесет дни в ареста, въпреки че вече никой не получавал заплата за труда си. Но хората се нуждаели от свободно време, за да търсят храна и нещо, с което да се стоплят. В замяна давали на д.р Ким малки подаръци от нещата, които намирали за ядене. Тя се ужасявала от писането на фалшиви бележки – било нарушение на всички клетви, които положила към професията и към родината, но знаела, че помага на пациентите и на себе си да оцелеят.
Изобретателната майка на Ми-ран започнала още един бизнес, процъфтяващ заради сполетялото хората нещастие. Чрез връзките на най-голямата си дъщеря получила разрешение да върти мелница. За разлика от начинанията с правенето на сладолед и тофу, които се провалили веднага щом електричеството спряло, мелницата била традиционна, управлявала се на ръка. Те У, който имал опит в слагането на греди в мините, направил дървен заслон за мелницата. Събрали съседи, които да помогнат да издигнат покрива. Дори Джун Санг, който по това време си бил у дома за ваканцията, дошъл да помогне. След като мелницата била готова, хората идвали от километри разстояние с чували с царевица. Било по-евтино да купят повече царевица и след това да решат колко от нея да хвърлят в мелницата, дали да сложат и стъблата, листата, люспите и кочаните, дори дали да пуснат и малко дървени стърготини. Но те не можели да се преработват от организма, ако не са съвсем фино смлени, затова мелницата била важна.
Когато няма какво да продаваш, продаваш себе си. Въпреки че Ким Ир Сен затворил кисенг къщите, проституцията никога не била напълно изкоренена, но се практикувала възможно най-дискретно в домовете на хората с лични уговорки. Гладът не само върнал проституцията на улицата, но и родил нов вид проститутки – често млади омъжени жени, отчаяно търсещи начин да намерят храна за децата си. Понякога не искали нищо повече от пакет нудели или няколко сладки картофа в замяна. Сборният им пункт бил площадът пред централната гара в Чхонгджин. Предвид дългото чакане да мине влак, там винаги имало стотици хора, които се мотаели напред-назад. Жените се движели сред тълпата, сякаш общували на социално събитие. дрехите им били безцветни и скромни, защото полицията по спазването на обществените норми можела да арестува всяка жена, която носела твърде къса пола, твърде отворена или тясна блуза, дънки или привличащи вниманието бижута, затова проститутките давали сигнал за намеренията си, като помахвали с червено червило и хвърляли настойчив поглед към минаващите мъже.
Ок Хи живеела точно срещу гарата, където работел съпругът ѝ. Когато видела тези жени, тя смутено свеждала очи, опитвайки се да сдържи импулса си да ги гледа. Но една от тях успявала да направи визуален контакт с нея и понякога сякаш лекичко ѝ се усмихвала. Била малко по-добре облечена от останалите, по-уверена и изглеждала някак по-опитна.
Един ден, когато излизала от сградата, Ок Хи забелязала, че жената е само на няколко метра от входната врата, сякаш я чакала.
– Виж, сестричке – казала тя фамилиарно. – Брат ми току-що се върна в града и искаме да обсъдим нещо насаме. Дали можеш да ни заемеш стая? Тя кимнала към мъж, който стоял с гръб към тях, пристъпвайки от крак на крак. Ок Хи изпитвала известна погнуса от секса, но имала усет за добрата сделка. Съпругът ѝ бил на работа. Децата ѝ на училище. Проститутката ѝ платила 50 вона, за да използва стаята за един час. След това станала редовен клиент, като не само плащала за стаята, но и носела бонбони за децата на Ок Хи.
Разбира се, всичко това било незаконно, но пък какво ли не било. Било престъпление да приемеш възнаграждение за каквато и да било услуга – дали секс или ремонт на велосипед. Но на кого му пукало вече? Всеки имал нужда от някоя далавера, за да оцелее.
По-голямата част от търговията се осъществявала на стария пазар на земеделските производители. Дори в най-славните дни на комунизма Ким Ир Сен неохотно позволил пазарите да работят при условие, че продават само хранителни продукти, които хората отглеждат у дома в своите "кухненски градини". Когато децата ѝ били малки, ако имала пари г-жа Сонг отивала зад блока им, за да купи яйца и да направи питателна закуска. В зависимост от сезона можела да намери червени люти чушки, сушени на слънце, сушена риба или зеле. Хората често носели стари дрехи, обувки и съдове, но продажбата на нови вещи била разрешена само в държавния магазин.