Най-странното било, че през 90-те години, дори когато гладът приклещил Чхонгджин в смъртоносна хватка, на пазарите се появявала все повече храна. Продавало се зеле, репички, марули, домати, лук, картофи. Зеленчуците идвали от тайни градини, пръснати из планините около града. Земеделските стопани установили, че единственият им шанс да оцелеят бил да разкопават свои собствени парчета земя по склоновете, дори на участъци, които в миналото смятали за твърде стръмни, за да бъдат обработвани. Частните градини се радвали на изключително много внимание, зеленчуците били подредени в равни редици като клавишите на пишещата машина, бобът и тиквата – завързани за колчета и дървени решетки, докато кооперативните стопанства били занемарени.
Изведнъж се появило изобилие от бял ориз в големи 40-килограмови чували от зебло, щамповани с букви на латиница (САЩ, СПП, ЕС) и с двете маслинови клонки, символ на ООН, и американския флаг, който всеки севернокореец разпознавал от пропагандните плакати, където неизменно бил изобразен напоен с кръв или пронизан с щикове.
Защо имало ориз в чували с флага на най-страшния враг на Северна Корея? Някой казал на г-жа Сонг, че севернокорейската армия взела ориза от заловени американски подстрекатели на военни конфликти. Един ден г-жа Сонг забелязала конвой от камиони, които идвали откъм приетанището, натоварени с подобни чували от зебло. Макар че камионите имали цивилни регистрационни номера, г-жа Сонг знаела, че са на армията – никой друг нямал бензин, – и накрая се досетила, че това била хуманитарна помощ, която някой военен продава на пазара.
Независимо откъде идвал, хората в Чхонгджин се радвали на появата на белия ориз, който от години бил изчезнал от центровете за обществено разпределяне. Всеки път, когато отидела на пазара, г-жа Сонг виждала нещо, което я удивлявало. Праскови. Грозде. Банани. Не можела да си спомни последния път, когато видяла банан – може би преди двадесет години, когато Чханг Бо донесъл малко вкъщи, за да зарадва децата. Един ден видяла портокали, истински портокали! Г-жа Сонг никога не била вкусвала портокал – познавала го само от картинки. друг път видяла странен жълтокафяв плод със зелени бодли, растящи от горната му част.
– Какво е това? – попитала приятелка, която ѝ казала, че било ананас.
За пръв път на пазарите имало домакински принадлежности, които били толкова евтини, че севернокорейците можели да си ги купят. Резултатите от икономическите реформи на Дън Сяопин от 70-те и 80-те години заливали Северна Корея. От Китай идвала хартия за писане, химикалки, моливи, ароматизирани шампоани, четки за коса, нокторезачки, бръснарски ножчета, батерии, запалки, чадъри, коли играчки, чорапи. Толкова отдавна в страната не се произвеждало нищо, че най-обикновените неща се били превърнали в необикновени.
Дрехите също били новост, нашествие от несвойствени цветове, сякаш от друг свят. Розово, жълто, оранжево, тюркоазено – цветове също толкова екзотични, колкото тропическите плодове, които се продавали на пазара, от много по-меки и лъскави платове от всички, произвеждани в Северна Корея. Понякога имало по-качествени дрехи с отрязани етикети. Продавачите шепнели, че са от "аре тонне" – селото по-надолу, евфемизъм за Южна Корея. Хората плащали повече за дрехи от вражеската държава.
Всеки път, когато г-жа Сонг отидела на пазара, той изглеждал по-голям. Вече не били само бабите, клечащи над мушами в мръсотията. Имало стотици хора, изложили стоки на дървени щайги или колички. Носели маси, сандъци и чадъри, за да защитят от слънцето нещата, които продават.
Най-големият пазар в Чхонгджин се появил в промишлен район близо до река Сунам, която тръгва от пристанището и минава през центъра на града. Зад жалките останки от завода за синтетични влакна пазарът Сунам се превърнал в най-големия в Северна Корея. Бил организиран до голяма степен като пазарите в другите части на Азия – няколко редици, на които се продавала храна, други за железарски принадлежности, домакински съдове и тигани, козметика, обувки и дрехи. Чак през 2002 г. Ким Чен Ир със закъснение легализирал пазарите. Властите в Чхонгджин обаче били признали съществуването им години преди това и започнали да ги регулират. Те вземали от търговците 70 вона на ден – горе-долу колкото цената на килограм ориз. Продавачите, които не можели да си позволят този наем, заставали извън портите и така пазарът се разширявал все повече, разстилайки се по полегатите брегове на реката. Бизнесът с курабиите на г-жа Сонг така и не достигнал ниво, на което да може да си позволи собствена сергия. Не искала да плаща наема. Но станала част от общността на продавачите, работещи в покрайнините на пазара в Сонгпьон, район на запад от пристанището, където се преместила, щом спечелила малко пари. Пазарите привличали и всякакъв друг бизнес. Извън района на Сунам, по протежението на варосана стена, по която пълзели ружи, имало редица от груби дървени каруци. Собствениците им обикновено спели върху тях, чакайки клиенти, които имат нужда от транспорт, за да пренесат стоката си. В Чхонгджин нямало таксита, нито дори рикши и триколки е педали, както в Китай (правителството на Северна Корея ги смятало за унизителни), но хората решили да запълнят празнината, като самите те се превърнат в носачи. Фризьорите и бръснарите, обучени от правителственото Бюро по обществено обслужване, агенцията, която предоставяла всички услуги, предлагали подвижни фризьорски услуги. Нуждаели се само от чифт ножици и огледало. Работели близо до пазара за храна, което често водело до свади с другите продавачи, които не искали из храната им да се разнася коса. Фризьорите подстригвали бързо, с едното око следейки да не клъцнат някое ухо, а с другото – да не дойде полицията, която щяла да конфискува оборудването им, ако ги хванела да въртят частен бизнес. Въпреки това било печелившо начинание. Жени със стържещи от глад стомаси били готови да изхарчат последния си вон за едно къдрене.