До пазара, в близост до железопътните релси, хората направили импровизиран ресторант с дървени дъски, поставени върху тухли, вместо маси и обърнати наопаки кофи вместо столове. Клиентите хапвали набързо, лъжиците им стържели по малките метални купички с гореща супа или нудели. Готвачите се потели над цилиндричните метални печки, големи колкото бидони за боя, използвайки старомодни духала, за да разпалват огъня. Не било необичайно да се види жена, клечаща над огъня с бебе, завързано на гърба ѝ.
Повечето продавачи били жени. Корейците не уважавали пазарите, затова традиционно те били посещавани само от жени. Дори след като през 90-те години те се разширили, нещата не се променили. Мъжете трябвало да стоят в трудовите си звена, около които се въртял целият живот в Северна Корея, но жените били достатъчно заменими, за да могат да се измъкнат от работата си. Чу Сънг Ха, избягал севернокореец от Чхонгджин, който стана журналист в Сеул, ми каза, че според него Ким Чен Ир негласно е дал съгласието си жените да работят частно, за да подпомогнат семействата си. "Ако не бяха разрешили на една аджума (омъжена жена) да работи, щеше да има революция" – каза ми той.
В резултат на това лицето на новата икономика ставало все по-женствено. Мъжете били заклещени на неплатените си държавни служби, а жените изкарвали пари. "Мъжете не струват колкото куче пазач" – шепнели някои от аджумите помежду си. По-високите доходи на жените не можели да надделеят над хилядите години патриархална култура, но им осигурявали известна независимост.
Отстрани Чхонгджин изглеждал непроменен. Същите сиви фасади на сталинските административни сгради, вторачени в празните асфалтирани пространства. Пътищата все още били осеяни с избледнелите червени пропагандни табла, възхваляващи постиженията на Ким Чен Ир и на Работническата партия. Градът изглеждал сякаш времето е спряло, сякаш всички часовници са престанали да се движат през 1970 г. Но г-жа Сонг знаела, че това не е така. Светът, в който живеела, бил обърнат с краката нагоре. Това, което преди било горе, сега било долу, грешното вече било правилно. Жените, а не мъжете държали парите. Пазарите били препълнени с храна, повече храна, отколкото севернокорейците били виждали през целия си живот, и все пак хората продължавали да умират от глад. Членове на Работническата партия нямали какво да ядат, а онези, на които никога не им било пукало за родината, правели пари. "Тонбулле" – мърморела си г-жа Сонг под носа. Кръвопийци.
Преди я успокоявало знанието, че и тя, и всички останали са еднакво бедни. Сега наблюдавала как богатите стават по-богати, а бедните – по-бедни. Хората, които преди десет години щели да бъдат заклеймени като икономически престъпници, сега се перчели с кожени обувки и нови дрехи. други умирали от глад, въпреки че работели по цял ден. Инфлацията била извън контрол. До края на 1998 г. цената на ориза на черния пазар достигнала 200 вона. Дори след като започнали отново да плащат заплати, обикновен административен служител или учител не можел да си позволи да купи на семейството си храна дори колкото за два или три дни в месеца. Децата лазели по земята в мръсотията, за да търсят зрънца от ориз или царевица, разсипали се от някой разпорен чувал.