Момчетата били пакостливи, буйни и постоянно гладни. Смятали, че мащехата им дава повече храна на собствената си дъщеря, тяхната доведена сестра. Крадели царевични кочани от кухнята и ги заменяли за сготвени нудели на пазара. Когато накрая тя заключила храната, те отмъкнали одеялото ѝ, за да го разменят за храна.
Хьок бил на десет години, когато за пръв път откраднал от непознат. Задигнал от една сергия лепкаво оризово кексче, пълно с червен боб, и избягал. Крачетата му били толкова бързи, че продавачът не могъл да го настигне и щяло да му се размине. Грешката му била, че кексчето толкова му се усладило, че се върнал за още.
Баща му го прибрал от полицейското управление. Хьок вървял с наведена глава от срам, докато сълзите пълнели очите му. Когато се прибрали, баща му го набил с кожен колан, оставяйки червени следи по прасците му.
– Моят син не може да бъде крадец – беснеел баща му. – По-добре да умреш от глад, отколкото да откраднеш.
Хьок не бил съгласен. Продължил да краде, като всеки път се отдалечавал все повече от дома си в търсене на храна. На юг от Чхонгджин, в провинция Кьонгсонг, се намирали каменовъглените мини. Отвъд тях имало овощни градини. Хьок и приятелите му се хващали за задната част на някой автобус и отивали дотам. През 90-те години той вече редовно правел това пътуване. Когато крушите свършили, започнали да крадат царевица. Веднъж го хванали, но понеже бил малък, пазачите го пуснали само с предупреждение. Хьок бил безсрамен в кражбите си. Дори в периода на траур след смъртта на Ким Ир Сен той се опитал да отмъкне повече оризови кексчета, раздавани на хората, отдаващи почит на голямата бронзова статуя.
Бащата на Хьок бил бесен от поведението на сина си, но нямало какво да му даде, за да го накара да спре да краде. Семейството имало толкова малко храна, че мащехата на Хьок взела дъщеря си и се върнала при родителите си. Баща му сменил работата си и станал партиен секретар в дом за умствено болни. Той настанил синовете си в стаята, където преди това живеел болногледачът. На Хьок му харесвало да живее в дома и да си говори с пациентите. Те били самотни и често говорели с него, сякаш бил възрастен. Но и в дома нямало храна. Въпреки че постът на баща му като партиен секретар бил по-високопоставен от този на директора, той не му носел допълнителни дажби. Но му осигурил връзки, с които да изпрати синовете си в дом за сираци.
Както в много други комунистически страни, сиропиталищата в Северна Корея не били само за сираци, но и за деца, чиито родители не можели вече да се грижат за тях. Тези домове, също като интернатите, трябвало да осигуряват образование, стая и храна. Да бъдеш приет там било привилегия.
Домът за сираци Тонсонг № 24 се намирал в Онсонг, главен град в най-северната част на провинцията, близо до границата с Китай. Бащата завел момчетата с влак през първата седмица на септември, за да ги запишат за началото на учебната година. Хьок бил на единадесет и трябвало да започне последна година от началното училище. Брат му бил на четиринадесет и вече в гимназията. Пътуването продължило шест часа, а влакът бил толкова претъпкан, че децата и баща им не намерили места, на които да седнат. През цялото време пътували прави, мълчейки начумерено.
– Вие сте братя. Винаги трябва да сте заедно. Не се оставяйте да ви командват – казал баща им, след като подписал документите, с които ги предавал на грижите на дома.
Когато той се обърнал, за да си тръгне, Хьок за пръв път забелязал колко бил остарял баща му. Мъжът, който някога изглеждал толкова висок и красив, сега бил мършав, прегърбен, с прошарена коса.
Поне в началото столът в дома за сираци успявал да се справи с глада на момчетата. Било есен, сезонът на прибиране на реколтата, и храната била в изобилие. Момчетата с удоволствие изяждали дневната си купичка ориз. Въпреки че бил смесен с царевица, ечемик и по-обикновени зърнени култури, било най-хубавото ядене, което били вкусвали от години. През пролетта открили, че около дома има засадени праскови. Можели да си берат и да ядат колкото си искат.
До зимата порциите им намалели. Вместо ориз получавали царевични нудели, плуващи в купа с подсолена супа. През първите три месеца на 1996 г. двадесет и седем деца в дома починали. Хьок и брат му не влизали в часовете и обикаляли града, за да търсят храна. Установили, че и там положението не е по-добро. Хьок се запознал с момче на неговата възраст, което живеело само с шестгодишната си сестра, защото родителите им били починали. Съседите идвали редовно да им носят купички с каша, но иначе децата се грижели сами за себе си.