Хьок и брат му ходели заедно с новия си приятел да събират каквото намерят за ядене. Хьок се катерел добре благодарение на дългите си мускулести ръце, които компенсирали късите набити крака. Качвал се по боровите дървета и с остър нож обелвал външната кора, за да стигне до нежната вътрешна част. Била жълта, дъвчаща и сладка и понякога я ядял още докато бил на дървото. И други се опитвали да правят същото, но Хьок стигал най-високо, където кората била недокосната.
– Ти си като малка маймуна – възхищавал му се неговият приятел.
Хьок се превърнал в ловец. Убивал плъхове, мишки, жаби и попови лъжички. Когато жабите изчезнали, започнал да хваща скакалци и жътвари. Когато бил малък, в Чхонгджин наблюдавал как приятелите му хващали и ядели жътвари при река Сунам, но това винаги му се струвало отвратително. Вече не бил толкова придирчив. Намерил малко риболовна мрежа и направил капани за врабчета, закачайки царевично зрънце за примамка. Оскубвали птиците и ги печали на шиш. Опитал се да лови и гълъби с леген и връв, но установил, че те били твърде умни.
Но не и кучетата. Веднъж Хьок намерил малко дружелюбно бездомно кученце, махащо с опашка, което го последвало в двора на приятеля му. Той затворил вратата след себе си. Двамата взели животното и го натикали в кофа с вода, натискайки капака отгоре. Кучето се борило десет минути, преди да се удави. Од-рали го и го опекли. Кучешкото месо е част от традиционната корейска кухня, но Хьок обичал животните и се почувствал зле. Но не толкова зле, че да не го направи втори път, макар че до 1996 г. кучета почти нямало.
Хьок продължил да краде. Заедно с брат си се катерели през огради и изравяли глинени съдове с кимчхи от частни дворове. Натъпквали го направо в устата си. През цялото това време Хьок си спомнял назидателните думи на баща си: "По-добре да умреш от глад, отколкото да откраднеш."
Във въображаемия диалог, който Хьок водел с баща си, той отвръщал: "Не си герой, ако си мъртъв."
Хьок бил обзет от носталгия. Било му мъчно за баща му и за Чхол, който бил освободен от дома, когато станал на шестнадесет – възрастта на законното пълнолетие. Хьок винаги разчитал на брат си да го пази и защитава във всички трудни ситуации в неговото буйно и непокорно детство. Чхол бил наследил внушителния ръст на баща им. Без него Хьок редовно си изяждал боя. Един ден бил в гората, за да сече дърва, когато се натъкнал на банда момчета от Онсонг, които правели същото. Градските деца често търсели повод да се сбият с тези от дома за сираци, които обвинявали (с право), че им крадат храната. Отначало Хьок помислил, че момчетата са хвърлили кофа с вода по него. След това осъзнал, че краката му са напоени с кръв. Били разцепили бедрото му с брадва. Веднага щом раната му заздравяла, решил да се вмъкне в някой влак за Чхонгджин.
Когато пристигнал, Хьок едва познал родния си град. Чхонгджин изглеждал като мъртъв град. Всичко било разнебитено, изпочупено, мрачно. Магазините били затворени. Нямало тролеи от гарата. Вървял към къщи по Път № 1 успоредно на морето. Докато пресичал река Сунам, виждал ясно заводските комини, наредени по брега. Във въздуха нямало нито облаче пушек. Когато минал моста, свил от главния път и посока към завода за синтетични влакна, където преди работела майка му. Портата била заключена с катинар, самата сграда – опустошена. Цялото оборудване било плячкосано от крадци. Стъмвало се и докато стигне до квартала, където живеел, Хьок започнал да губи ориентация. Имал чувството, че стои в средата на поле в безлунна нощ. В негово отсъствие всички отличителни знаци от детството му сякаш били изчезнали в сенките.
Накрая Хьок забелязал техния блок. Бутнал незаключената врата, влязъл в тъмното стълбище и се заизкачвал слепешката, броейки етажите. Било толкова тихо, че изглеждало сякаш сградата е изоставена. Чувал се само плачът на бебе, който се засилвал, докато Хьок се качвал нагоре. Започнал да се пита дали не е сбъркал. Апартаментът им бил на осмия, предпоследен етаж. Когато стигнал, видял, че под вратата се процеждала светлина от газова лампа, и сърцето му се разтуптяло с надежда.
Почукал. Млада хубава жена отворила вратата с бебе в ръце. Поканила Хьок да влезе и му обяснила, че тя и съпругът ѝ купили апартамента преди почти година от бащата на Хьок. Не оставил адрес, но оставил съобщение: "Ако синовете ми се върнат, кажете им да ме търсят на гарата."
Гарата в Чхонгджин. Там хората отивали, когато не им останело нищо и нямало къде да отидат. Не било като да се предадеш и да легнеш в канавката. Движението на влаковете създавало илюзията за цел, която поддържала надеждата жива въпреки всички нещастия. Хората можели да си фантазират, че някой влак може да спре на гарата и да разтовари храна или че може да отива на по-хубаво място и всеки би могъл да се качи на него. Чхонгджин е основен железопътен възел – линиите между северната и южната част, които минават по крайбрежието, се свързват с тези, идващи от запад и отиващи към китайската граница. Хората идвали в Чхонгджин с надеждата да намерят храна, защото в други градове – Хамхунг, Килджу, Кимчхек, положението било още по-зле. Въпреки всичко продължавали да се движат. Все още не се били отказали.