Гарата била огромна гранитна двуетажна сграда с редица високи тесни прозорци. В най-горната ѝ част бил поставен огромен портрет на Ким Ир Сен с размери, пропорционални на големината на сградата. Под него имало каменен часовник, който от време на време показвал точното време. Вътре въздухът бил натежал от влаковите изпарения и цигарения дим.
Хората седели по земята, чакайки. Някои били твърде слаби и се били проснали по пода на чакалнята или на сумрачните коридори. Хьок вървял сред тълпите, търсейки мъж със стойката на баща му, с неговите дълги крайници. Навеждал се да гледа лицата, надявайки се да открие някой познат. Много от бившите им съседи живеели в нищета на гарата, но никой не знаел нищо за бащата или брата на Хьок. Тъй като нямало къде да отиде, той намерил процеп, по който някога се плъзгала тежка желязна порта. Поел въздух и се вмъкнал в нишата, където се свил на кълбо и потънал в дълбок сън. На сутринта намерил работещо кранче и наплискал лицето си с вода, но не можел да се отърве от въшките в косата си.
Тук е важно да се спомене, че за Северна Корея липсата на дом е необичайно явление. Все пак това е държавата, развила най-широката система за следене на своите граждани. Всеки имал фиксиран адрес и трудово звено и двете били обвързани с хранителните дажби – ако напуснеш дома, оставаш без ядене. Хората не смеели да ходят на гости на роднини в съседни градове без разрешение за пътуване. Дори посетители за през нощта трябвало да се регистрират при инминбана, който от своя страна докладвал на полицията името, пола, регистрационния номер, разрешението за пътуване и целта на посещението. Полицията често правела проверки на място около полунощ, за да се увери, че никой няма нелегални посетители. Всеки трябвало постоянно да носи със себе си "гражданско удостоверение", книжка с размер на паспорт, състояща се от дванадесет страници, която съдържала каква ли не информация за притежателя ѝ. Била по модел на старите съветски лични паспорти.
С глада всичко се променило. Без система за разпределяне на храна никой нямал причина да стои на един адрес. Ако оставането у дома означавало да умреш от глад, нито една заплаха на режима не можела да накара хората да го направят. За пръв път севернокорейците се движели из страната си свободно и безнаказано.
Огромна част от бездомното население се състояла от деца или юноши. В някои случаи родителите им били изчезнали в търсене на работа или храна. Но имало и друга причина. Изправени пред глада, много севернокорейски семейства се принудили да наложат жесток режим в собствените си семейства – за да оцелеят по-младите поколения, те лишавали от храна себе си и по-възрастните си роднини. В резултат на това необикновено голям брой деца останали сираци, защото често били последните оцелели в семейството.
Кочхеби, скитащите лястовици, се забелязвали в тълпата на гарата. Също като Хьок носели тъмносини заводски униформи, висящи върху телата им. Понеже заводите били затворени, имало излишък от униформи и властите понякога ги раздавали безплатно. Наричали ги "социални облекла". Много малко от децата имали обувки. Ако имали, те бързо ги разменяли за храна и вместо тях използвали найлонови торбички, които слагали на краката си. Често страдали от измръзване.
През първите години на глада децата на гарата оцелявали с просия, но скоро станали твърде много, а съвсем малко хора имали какво да дадат. "Благотворителността започва с пълен стомах" – обичали да казват севернокорейците; не можеш да нахраниш нечие чуждо дете, когато твоето собствено умира от глад.
Когато просията вече не вършела работа, децата започнали да събират от земята всичко, което изглеждало, сякаш става за ядене. Ако не можели да намерят храна, събирали фасове от цигари и навивали отново тютюна, който извадели от тях, в парчета изхвърлена хартия. Почти всички деца пушели, за да притъпят глада.