Хьок понякога се включвал в банди от повече деца, които крадели заедно. Чхонгджин винаги имал лоша репутация заради уличните банди, но в тези тежки времена действията им придобили нова сила. Имало естествено разделение на труда между големите деца – онези, които били по-бързи и по-силни – и малките, за които било по-малко вероятно да изядат бой или да ги арестуват, ако ги хванат. Големите изтичвали до някоя сергия и бутали всичко на земята. Докато тичали, за да избягат от ядосания продавач, малките бързо събирали храната от земята.
Друг номер, който правели, бил да прободат с остра пръчка чувалите със зърно, пренасяни от бавно движещ се влак или камион. Всичко, което се разсипело, се превръщало в лесна плячка за децата. Накрая железопътното предприятие наело въоръжени пазачи с инструкции да стрелят на месо, за да спрат кражбите.
Децата водели опасен живот. Не можели да спят спокойно от страх, че някой, може би друг член на бандата, ще ги обере. Носели се различни истории за това как децата ставали жертви на възрастните. Не само за секс, но и за храна. Хьок бил чувал, че някои упоявали децата, убивали ги и ги разфасовали. Зад гарата близо до релсите стояли хората, които варели супа и нудели на малки котлони и се говорело, че сивите парчета месо, плаващи в бульона, били човешка плът.
Дали са митове и легенди или не, не се знае, но историите за канибализъм се носели из пазарите. Г-жа Сонг чула за това от бъбрива клюкарка, която срещнала на пазара.
– Не купувай месо, ако не знаеш откъде е – загадъчно я предупредила тя. Жената твърдяла, че познава някого, който ял човешко месо и му се сторило изключително вкусно.
– Ако не знаеш, ще се закълнеш, че е свинско или говеждо – прошепнала тя на ужасената г-жа Сонг.
Историите ставали все по-потресаващи. Според една някакъв мъж полудял от глад до такава степен, че изял собственото си бебе. Твърдяло се, че продавачка на пазара била арестувана, защото продавала супа, направена от човешки кости. От разговорите ми с избягали севернокорейци разбрах за два случая – един в Чхонгджин и един в Шиниджу – на хора, арестувани и екзекутирани заради канибализъм. Но не изглежда да е било толкова широко разпространена практика, нито да се е случвало толкова често, колкото в Китай по време на глада през 1958-1960 година, при който умрели около 30 милиона души.
И без канибали и други хищници наоколо децата не можели да оцелеят дълго време на улицата. Малките рядко живеели повече от няколко месеца. Най-голямата дъщеря на г-жа Сонг Ок Хи, която живеела на втория етаж на сграда срещу гарата, минавала покрай децата всеки ден на връщане у дома. "Малките ще са мъртви до сутринта" – казвала си Ок Хи, отчасти за да оправдае собственото си решение да отмине, без да помогне.
Повечето хора от Чхонгджин, които срещнах, ми разказаха за огромния брой тела, пръснати около гарата и по влаковете. Една работничка в завод ми разказа как през 1997 г. пътувала във влак от Килджу за Чхонгджин и осъзнала, че един мъж, седящ в нейния вагон, бил мъртъв. Бил пенсиониран военен служител и стискал документите си за членство в Работническата партия във вкочанените си пръсти. Тя ми разказа, че останалите пътници проявили пълно безразличие към тялото. Предположи, че са го махнали, когато влакът е стигнал в Чхонгджин.
Служители от почистващия персонал често обикаляли гарата, товарейки трупове на ръчни дървени колички. Минавали през чакалните и площада отпред, опитвайки се да разберат кои от свитите на кълбо тела на пода не са мърдали от предишния ден. Хьок ми разказа, че някои дни събирали по 30 трупа от гарата. Било трудно да ги идентифицират, защото често документите, заедно с по-приличните дрехи и обувките им, били откраднати. Тъй като семействата на тези хора най-вероятно били мъртви или пръснати на различни места, телата били погребвани в масови гробове. Това било позор за конфуцианското общество, което вярва, че мястото на гроба на предшественика е изключително важно за щастието на следващото поколение.
Няколко такива масови погребения били наблюдавани от южнокорейската будистка организация "Добри приятели" и едно – от американския служител на организация за хуманитарна помощ Андрю С. Нациос. Той видял да хвърлят нещо, което приличало на тела, увити в бели винилови чаршафи, в огромна яма в близост до гробище. След това работниците застанали около ямата с наведени глави в нещо като мълчаливо съзерцание или служба.
Хьок смята, че баща му сигурно е погребан в един от тези масови гробове. Негов познат, когото срещнал години по-късно, му казал, че баща му живял на гарата известно време през зимата на 1994 и през 1995 г. влязъл в болница. Гордият мъж, който се заклел, че никога няма да открадне, може би е станал една от първите жертви на глада.