– Тази кражба причини огромни щети на държавата и е извършена с намерението да засегне социалната ни система. Това е акт на измяна, който помага на враговете на социалистическата държава – прочел прокурорът, а гласът му се носел от пукащите високоговорители. След това заговорил човек, който изпълнявал функциите на адвокат на обвинения, макар че така и не го защитил.
– Установих, че всичко, което прокурорът казва, е истина.
– Обвиняемият е осъден на смърт и присъдата ще бъде изпълнена незабавно – заявил трети човек.
Осъденият бил завързан за дървен стълб през очите, гърдите и краката. Стрелците трябвало да се целят във въжетата, по три патрона във всяка точка – общо девет, от горе надолу. Първо безжизнената глава клюмвала настрана, след това тялото се свличало в основата на стълба. Чисто и ефикасно. Изглеждало сякаш в смъртта си осъденият на смърт прави поклон за извинение.
Сред тълпата се разнесъл шепот. Изглежда, Джун Санг не бил единственият, който смятал екзекуцията за прекалено строго наказание за такова дребно нарушение. Електрическите жици и без това отдавна не работели. А няколкото метра, които мъжът най-вероятно откраднал, едва ли са му стигнали за повече от два-три пакета ориз.
– Жалко е. Има по-малка сестра – чул Джун Санг глас някъде наоколо.
– Две сестри – казал друг.
Джун Санг се досетил, че родителите на човека сигурно са мъртви. Явно не познавал никого с влияние, който да се намеси в негова подкрепа. Сигурно бил и от низша прослойка. Може би син на миньор, като децата, на които преподавала Ми-ран.
Докато Джун Санг мислел върху това, изстрелите изсвистели.
Глава. Гърди. Крака.
Черепът се пръснал като балон, пълен с вода. Кръвта зашуртяла по земята, разливайки се почти до краката на зяпачите. Джун Санг почувствал, че му призлява. Обърнал се, проправил си път назад и тръгнал към къщи.
За Джун Санг посещенията на Чхонгджин често водели до неприятни констатации за положението в собствената му държава. В университета той бил предпазен от жестоките лишения, на които били подложени другите хора. Имал осигурена достатъчно храна и електричество през повечето нощи. Студентите в най-добрите университети в Пхенян били сред най-привилегированите граждани на привилегирования град. Но щом напуснел академичния си пашкул, реалността го зашлевявала в лицето.
Всички места, които свързвал с хубави спомени, били затворени – ресторантите, където ял като дете, киното, където за пръв път зърнал Ми-ран. Нямало електричество, освен на някой национален празник, например рождените дни на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир.
Прекарвал вечерите у дома на тъмно, слушайки как родителите му се оплакват. Богатият му дядо от Токио починал и другите им родственици не били толкова щедри в изпращането на парични подаръци на бедните роднини. Ревматизмът на майка му толкова се влошил, че тя не можела да ходи до пазара и да използва безценната шевна машина, която си донесла от Япония.
Всяка вечер било едно и също. Баща му сядал да пуши, огънчето на цигарата му просветвало в мрака. Издишвал облак дим и шумно въздишал – знак, че има лоши новини.
– Знаете ли кой е умрял? Помните ли...
Казвал имена на учители от гимназията на Джун Санг. Учителят му по математика. Учителят му по китайски. Учителят му по литература, който също бил запален по киното и давал назаем на Джун Санг броеве от списание, наречено "Филмова литература", за киното в Източна Европа и ролята на филмите в борбата срещу империализма. Всички тези хора били над петдесетгодишни интелектуалци, които след като образователната система спряла да плаща заплати, установили, че нямат търговски умения. Джун Санг често се отбивал при старите си учители, когато се прибирал от университета, а те винаги се радвали да видят ученика, който постигнал толкова много. Но той вече избягвал да вижда когото и да било от училище. Не искал да чуе кой още е умрял.
Смъртта не се ограничавала само до възрастните. Майката на Джун Санг му казвала за негови съученици, умрели от глад, момчета, които не издържали приемните изпити в университета и трябвало да отидат в армията. Джун Санг бил изгубил връзка с тях, но се успокоявал, че сигурно са добре, защото се знаело, че войниците имат предимство при получаването на хранителни провизии. В крайна сметка самият Ким Чен Ир провъзгласил идеята сонгун или армията на първо място. Учениците трябвало да се жертват в името на силната армия, която да ги защитава от бомбите на американските копелета.