Джун Санг пускал телевизора само късно вечер, когато сигналът, идващ от демилитаризираната зона на около 150 км, бил най-чист. Изчаквал, докато се увери, че хазяите му са заспали. Стените били толкова тънки, че ги чувал как хъркат. Тъй като телевизорът нямал извод за слушалки, той усилвал звука, колкото да се чува едва-едва. Клякал с ухо, долепено до говорителя, докато вратът и краката му се схванели толкова, че вече не можел да стои в тази поза. Повече слушал телевизора, отколкото го гледал. Винаги бил нащрек, когато той бил включен. Всички знаели, че Бюрото за инспекция на честотния обхват прави изненадващи посещения в късните часове. Няколко входа по-надолу един от съседите му имал куче. Ако го чуел да лае през нощта, Джун Санг бързо превключвал обратно на централния канал и изтичвал отзад, за да скрие антената.
Една вечер инспекторите наистина дошли. Единият бил доста наблюдателен и забелязал, че хартията върху копчетата била залепена с малко тиксо. Джун Санг го залепил, за да прикрие едно място, където иглата му била оставила дупчица.
– За какво е тиксото? – попитал заплашително инспекторът.
Сърцето на Джун Санг забило учестено. Бил чувал истории за цели семейства, изпратени в лагер, защото един от членовете им гледал южнокорейска телевизия. Негов приятел, за когото имало подозрения, че слуша южнокорейско радио, бил задържан за разпит в продължение на цяла година, през която изобщо не видял дневна светлина. Когато го освободили, бил смъртноблед, а нервната му система била разбита.
– А, ами сложих тиксото, защото хартията беше започнала да се отлепя – отвърнал възможно най-спокойно.
Инспекторът свъсил вежди и си тръгнал.
След като за малко не го хванали, Джун Санг трябвало да бъде по-внимателен, но не можел да сдържи любопитството си. Изпитвал ненаситен глад за информация, за актуална информация в реално време. От телевизора той научавал не просто новини от външния свят, но и повече информация за собствената си страна, отколкото бил чувал някога.
Научил неща, които подозирал, но не знаел със сигурност. Чул как президентът Бил Клинтън заявил, че Съединените щати са предложили течно гориво и енергийна помощ, но Северна Корея предпочитала да разработва ядрени оръжия и ракети. Разбрал, че САЩ изпращали на страната хиляди тонове ориз под формата на хуманитарна помощ.
Членове на американска делегация на Конгреса дали пресконференция, в която посочили, че два милиона души са умрели от глад в Северна Корея. Според организациите за защита на правата на човека около 200 000 души били изпратени в затворнически лагери и страната има най-лошите показатели по отношение на спазването на човешките права.
През 2000 г. южнокорейската телевизия съобщила, че президентът Ким Те Чжун отива в Пхенян на историческа среща на върха с Ким Чен Ир. По телевизията предали неофициален разговор между Ким Чен Ир и южнокорейския президент по време на срещата. Джун Санг никога не бил чувал гласа на Любимия ръководител. По радиото и телевизията в Северна Корея речите му винаги били произнасяни от професионални актьори, които четели думите му с треперещ, благоговеещ тон, запазен само за ръководството. По този начин се запазвала тайнствеността.
– Какво мислите за историческите ни забележителности? – чул Джун Санг думите на ръководителя, чийто глас звучал старчески, тенекиен и най-вече подчертано човешки. "Значи все пак е обикновен човек" – казал си Джун Санг.
За Джун Санг слушането на южнокорейската телевизия било като да се погледнеш в огледалото за пръв път в живота си и да осъзнаеш, че не си привлекателен. Цял живот учели севернокорейците, че те са най-славната нация на света, но всъщност в очите на другите представлявали жалък, банкрутирал режим. Джун Санг знаел, че хората умират от глад. Знаел, че ги затварят в трудови лагери. Но никога преди не бил чувал цифрите. Сигурно репортажите в Южна Корея били преувеличени както севернокорейската пропаганда. Дали?
Пътуването с влак към дома напомняло на Джун Санг описанието на ада, което бил прочел в Свещена будистка книга. Вагоните били толкова претъпкани, че било невъзможно да се отиде до тоалетната. Мъжете уринирали през прозорците или чакали да дойде гара, за да се облекчат навън сред полето, но понякога не успявали да дочакат и го правели във вагона. Бездомни деца тичали заедно с бавнодвижещите се влакове молещи, понякога крещящи някой да им даде храна. Опитвали се да се доберат до купетата през счупените прозорци. Имало големи закъснения, защото влаковете се повреждали, докато се опитвали да изкачат планината на север от Пхенян. Веднъж Джун Санг прекарал два дни в счупен влак посред зима, докато леденият вятър духал на силни пориви през прозорците без стъкла. Сприятелил се с други пътници – жена с двадесетдневно бебе и млад мъж, който закъснявал за сватбата си. Заедно отмъкнали метална кофа и запалили огън във влака, без да обръщат внимание на кондуктора, който настоявал да го изгасят. Ако не бил този огън, всички щели да умрат от измръзване.