Проблемът бил в баща им, мършав и тих човечец, който като много други в квартала работел в мините. Той бил, дърводелец, който поправял дървените подпорни греди в мина, произвеждаща каолин – глина, използвана за направата на керамични изделия. Единственото, което привличало вниманието към този иначе обикновен човек, била неговата трезвеност. Докато другите миньори се наливали обилно с ужасяващо пиво, направено от ечемик, и ако можели да си го позволят, със "соджу" – корейски оризов ликьор, бащата на Ми-ран не вкусвал и капка. Той не искал да консумира нищо, което можело да развърже езика му и да го накара да говори за миналото си.
Бащата на Ми-ран, Те У, бил роден през 1932 г. на място, което по-късно станало част от Южна Корея – вражеската страна. Независимо колко време са били далеч от дома, за корейците той винаги остава мястото, където са родени предците им. Те У бил от провинция Южен Чхунгчхонг, в другия край на полуострова, близо до брега на Жълто море. Това е равнинна провинция, изпълнена със смарагдовозелени оризища, където земята е толкова благоприятна за обработване, колкото тази в Чхонгджин – враждебна. Селото му се намирало в покрайнините на Сосан, малък град, който се състоял само от един ред къщи, подредени по дължината на ивица суха земя, пресичаща шахматно подредените оризища. През 40-те години всичко се правело от кал и слама, дори топките, които момчетата ритали по улицата. Оризът бил душата и средството за съществуване на селото. Отглеждането му било тежка работа, защото и орането, и засяването, и разсаждането се извършвало на ръка. Никой в селото не бил богат, но семейството на Те У било малко по-заможно от останалите. Къщата им със сламен покрив била малко по-голяма от другите. Семейството имало 2 000 пьонга земя, корейска мярка, равняваща се на 6.5 декара. Те допълвали доходите си, въртейки малка мелница, където съседите носели ориз и ечемик за смилане. Дядото на Ми-ран бил с достатъчно високо социално положение, за да има две съпруги, практика, която по онова време не била необичайна, макар че само първият брак се признавал от закона. Те У бил първото дете, родено от втората съпруга, и единствен син. Той имал две по-малки сестри, които го обожавали и го следвали навсякъде из селото за негово раздразнение, но за радост на приятелите му, защото двете момичета израснали като красиви девойки.
Те У не бил най-голямото дете в тайфата, но роден лидер.
Когато момчетата играели военни игри, той винаги бил генералът. Приятелите му го наричали малкият Наполеон. "Той беше прям и решителен. Казваше нещата, без да се двоуми, и хората го слушаха – разказа ми и Джонг Хун, приятел от детството му, който все още живее в селото. – Беше и много умен."
Те У завършил начално училище и след това гимназия до петнадесетгодишна възраст, което било обичайно за децата на фермерите. В училище им преподавали на японски език. Япония присъединила Корея към територията си през 1910 г. и свалила последния от нейните императори, след което започнала методично да потъпква корейската култура, налагайки своята. В началото на окупацията по-възрастните мъже в селото били принудени да отрежат дългата плитка, която корейците традиционно носят увита на кок и покрита с черна шапка. Те били принудени да сменят имената си с японски. Японците наложили сурови данъци, като вземали 50% и повече от оризовата реколта с обяснението, че това било необходимо за поддържане на военните действия, които водели в Тихия океан. Млади мъже и жени били натоварвани на кораби и изпращани в Япония, за да помагат по време на войната. Момичетата били принуждавани да проституират, превръщайки се в "жени за разтуха", както ги наричали евфемично, които обслужвали сексуално войските. Фермерите, отглеждащи ориз, мразели японците. Не можели да направят нищо без тяхното одобрение.
На 15 август 1945 г. император Хирохито обявил по радиото капитулацията на Япония. Новините достигнали селото едва след няколко дни. Когато момчетата чули новините, се втурнали към казармите, където били разквартирувани японците, и установили, че те са се изтеглили набързо, оставяйки личните си вещи. Окупацията свършила. Хората в селото нямали пари да го отпразнуват, но тичали ликуващи по улиците, поздравявайки се един друг. "Мансе Чосон", викали хората. Да живее Корея!