По време на едно пътуване през 1998 г., когато севернокорейската икономика била най-зле, Джун Санг се оказал в малък град в Южен Хамгьонг, където обикновено се прекачвал на северната линия, пътуваща нагоре по крайбрежието. Релсите били наводнени, а чакащите пътници били вир-вода от леденостудения пороен дъжд. Джун Санг се скрил на перона, доколкото можел. Докато чакал, вниманието му било привлечено от група бездомни деца, кочхеби, които изпълнявали различни номера, за да съберат пари за храна. Някои от тях правели фокуси, други танцували. Едно момче на седем или осем години пеело. Дребното му телце се губело в гънките на мъжка заводска униформа, но тембърът на гласа му бил като на много по-възрастен човек. Стискало очите си, събирайки цялата емоция, на която било способно, пеейки дрезгаво песента, която изпълнила целия перон с мощта си:
Джун Санг знаел песента наизуст от детството си, но текстът бил променен. В строфата "Нашият баща Ким Ир Сен" детето заменило името с това на Ким Чен Ир. Трудно било да се проумее защо това малко момче пее хвалебствен химн за бащата, който го защитава, когато видът му очевидно опровергавал текста. Стояло на перона, подгизнало, мръсно, без съмнение гладно.
Джун Санг бръкнал в джоба си и дал на детето 10 вона, щедра милостиня за уличен певец. Бил не толкова жест на благотворителност, колкото благодарност за това, че момчето го накарало да се замисли.
По-късно той приписа на това дете заслугата за бягството си. В този момент разбрал със сигурност, че не вярва. Бил миг на изключително откровение, както когато разбереш, че си атеист. Накарало го да се почувства самотен. Бил различен от всички останали. Изведнъж се почувствал притеснен, обременен от тайната, която научил за себе си.
Отначало мислел, че след това откритие животът му ще се промени драстично. Но всъщност той си останал почти, същият като преди. Продължил да се преструва на лоялен гражданин. В неделя сутрин се явявал навреме за идеологическите лекции в университета. Секретарят на Работническата партия боботел монотонно за наследството на Ким Ир Сен, сякаш бил пуснат на автопилот. През зимата, когато аудиторията била без отопление, лекторът приключвал възможно най-бързо. Джун Санг често хвърлял скришни погледи към другите в залата. Обикновено имало около петстотин души, повечето магистри и докторанти. По време на лекциите те мърдали непрестанно краката си и сядали върху дланите си, за да се стоплят. Но лицата им били неподвижни и безизразни като на манекени на витрината на магазин.
Внезапно той осъзнал, че на лицето му е изписано същото празно изражение. Всъщност може би всички чувствали същото, докато слушали лекцията. "Те знаят! Всички те знят!" – за малко не извикал той. Бил сигурен. Тези хора били може би най-будните млади умове на нацията. "Всеки, чийто мозък функционира, не може да не е разбрал, че нещо не е наред."
Джун Санг осъзнал, че той не бил единственият невярващ там. Дори бил убеден, че разпознава определена форма на безмълвно общуване, която била толкова прикрита, че дори не стигала до намигване или кимване. Една от студентките в университета си спечелила възторженото одобрение на ръководството, след като написала в дневника си колко много обича Любимия ръководител. В "Родонг Синмун" публикували статия за нея и ѝ била връчена награда за лоялност. Другите студенти я дразнели безпощадно. Смятали я за ненормална, но понеже не можели да го кажат на глас, вместо това ѝ подмятали различни забележки.