– Кой ще бъде щастливецът, който ще се ожени за теб? – питали я. Но по-далеч от това не стигали.
Севернокорейските студенти и интелектуалци не смеели да организират протести, както в другите комунистически страни. Нямало Пражка пролет, нито площад "Тянанмън". Репресията в Северна Корея била толкова голяма, че не позволявала да се зароди никаква форма на организирана съпротива. Всякакви действия против режима биха имали пагубни последствия за протестиращите, техните семейства и роднини. В система, която прекъсва нечистата кръв в три поколения, наказанията достигали родители, баби и дядовци, братя, сестри, племенници, братовчеди.
– Много хора смятаха, че си заслужава да дадат живота си, за да се отърват от този ужасен режим, но знаеха, че няма да са единствените наказани. Семейството ти също ще трябва да премине през ада – каза ми един избягал севернокореец.
Било невъзможно да организираш литературен кръжок или политическа дискусия. Всяка форма на свободна размяна на идеи неизменно води до забранена територия. Във всяка група от трима-четирима души трябва да има поне един агент на различните разузнавателни служби. Джун Санг подозирал, че най-добрият му приятел от училище работи като информатор на правителството. Момчето било най-добрият ученик в училището, по-добър и от Джун Санг, но не можел да бъде приет в университет в Пхенян, защото куцал след заболяване от детски паралич. Когато Джун Санг се връщал от Пхенян, приятелят му започвал да се оплаква на висок глас от правителството, насърчавайки Джун Санг да отговори. Имало нещо твърде дръзко и фалшиво в тона му, което карало Джун Санг да се притеснява, че може да попадне в капан. Спрял да се вижда с него.
Непрекъснато си напомнял: "Докато живееш в Северна Корея, не говори за политика. Нито с най-добрия си приятел, нито с учителите си, нито с родителите си и със сигурност не и с приятелката си." Джун Санг никога не споделил с Ми-ран отношението си към режима. Не ѝ казал, че гледа южнокорейска телевизия и чете памфлети за капитализма. Не ѝ казал и че е започнал да си мисли за бягство.
Глава 14
РЕКАТА
Колкото по-малко си споделяли, толкова по-напрегнати ставали отношенията им.
Преди Джун Санг и Ми-ран клюкарствали с часове за своите съученици, колеги, семейства. Докато вървели в тъмното, той разказвал сюжети на цели филми и книги, които бил чел. Рецитирал поезия. Обожавал естествения ѝ стремеж към знания, начина, по който се смущавала, когато не знае нещо, била толкова различна от напористите му колеги в университета. Голяма част от удоволствието, което изпитал, докато четял, било свързано с очакването, че по-късно ще го разкаже на Ми-ран. През дългите месеци, през които били разделени, той отделял най-добрите неща, репетирал ги наум, представял си как очите ѝ ще заблестят от възторг, как ще се смее високо, без да прикрива свенливо устата си с ръка. Сега се сдържал, макар че главата му щяла да се пръсне от всички идеи, които не можел да сподели с нея.
Не че не можел да ѝ има доверие – чувствал я по-близка от всички извън семейството му. Докато другите му приятели се отчуждавали, тя заемала все по-важно място в живота му. Но какъв смисъл имало да ѝ каже? Ако тя научела това, което той знаел, сигурно щяло да я направи също толкова нещастна, колкото бил той. Как би могла да продължи да учи гладните деца да пеят песни, възхваляващи Ким Чен Ир, ако знае колко са богати южнокорейците? Защо ѝ е да знае за капиталистическите реформи в Китай и Русия? Тревожел се за Ми-ран. С лошия ѝ произход тя трябвало да внимава повече от другите какво говори. Една неволна грешка и можела да свърши в някой лагер. Когато разговаряли за гладуващите ѝ ученици, използвали евфемизми като "положението" и Великия поход. Всяка по-директна забележка можела да ги отведе до опасна територия, а именно до въпроса кой е отговорен за всичко това.
Другите неизказани неща били лични. Джун Санг подозирал, че Ми-ран се чувства наранена от решението му да остане в изследователския институт след дипломирането си през 1997 г. С все по-редкия и мизерен железопътен превоз и също толкова трагичните пощенски услуги било по-трудно от всякога да се поддържа връзка от разстояние. Дори когато си дойдел у дома, определянето на срещи било също толкова трудно и обезкуражаващо. Никой от тях нямал телефон и никой не искал да оставя бележки в къщата на другия. За да се видят, Джун Санг трябвало да хване Ми-ран пред дома ѝ или в училище. По време на една снежна буря той вървял с часове до училището, използвайки железопътните релси като ориентир, докато снегът биел в лицето му и го заслепявал. Когато пристигнал, пръстите му се били смразили от студа и се оказало, че Ми-ран вече си е тръгнала.