Виждали се два пъти в годината – през лятната и зимната ваканция. След дългите периоди, през които били разделени, им трябвало време да преодолеят първоначалното неудобство. Ми-ран се била променила. Дръзката момчешка прическа, която го поразила, когато се срещнали за пръв път, вече я нямало. Сега изглеждала като млада корейка, с коса до раменете, прибрана отзад. С учудване установил, че е започнала да носи грим.
Проблемът бил, че вече и двамата били възрастни хора – той на двадесет и седем, а тя на двадесет и пет. Очевидният въпрос за тяхното бъдеще оставал без отговор.
Темата изскочила неочаквано при една от срещите им. Същия ден Ми-ран била на сватба на своя съученичка. След вечеря се срещнали с Джун Санг зад къщата ѝ и тръгнали към курорта с топли извори. Била ясна вечер, наоколо нямало жива душа. Минали по пътеката под дърветата покрай изкуствения водопад и езерцето. Седнали на любимата си пейка, гледаща към луната над планината.
Ми-ран разказвала на Джун Санг за сватбата и за новия съпруг на своята приятелка.
– Не разбирам защо хората се женят толкова млади – подметнал Джун Санг. Напоследък четял класически корейски поеми и от целия обширен репертоар в главата му изникнало едно стихотворение за неволите на млада булка:
Ако тигър в планината ни нападне,
дали ще бъде страшен колкото тъщата?
И най-студеният мраз дали може да е по-суров от
тъста?
Дори да стъпиш върху бобова шушулка,
тя никога не би обърнала поглед тъй груб като този
на по-малките братя.
И най-лютата чушка не е толкоз горчива,
колкото животът на една булка.
Според Джун Санг поемата била изключително забавна. Ми-ран се засмяла, но някак неуверено. Той се зачудил дали го е приела като предупреждение.
Истината била, че Джун Санг не мислел за брак или поне се опитвал да пропъди подобни мисли. От една страна, не можел да си се представи женен за друга освен за Ми-ран, въпреки че бракът с нея би унищожил всякаква възможност да го приемат в Работническата партия. Без партията той нямал почти никакъв шанс да получи постоянно място в университета в Пхенян. Но това било при този режим. Ами ако напуснат заедно Северна Корея? Ами ако режимът се разпадне? От телевизионните предавания, които гледал посред нощ, Джун Санг знаел, че Северна Корея била последната комунистическа държава от този тип, с изключение може би на Куба. Както Берлинската стена е паднала през 1989 г. и двете части на Германия са се обединили, така може и корейците някога отново да бъдат един народ. Всеки път, когато минел покрай поредния накацан от мухи труп на улицата или видел поредното опърпано дете на ръба на смъртта, чувствал, че краят наближава. Живеели сякаш са във военно положение, бомбардирани от човешка трагедия. При този живот Джун Санг не можел да прави планове за следващата седмица, а да не говорим за брак.
Изведнъж го обзела огромна тъга за Ми-ран и за себе си и за нещастния живот, който живеели. Не искал да я обиди с това стихотворение. По-скоро като утешителен жест, отколкото с друга умисъл, направил нещо, което не бил правил никога преди – наклонил глава към нея и я целунал.
Всъщност не било точно целувка. По-скоро бегло докоснал бузата ѝ с устни, които се отдалечили, преди да достигнат устата ѝ. Но до този момент това била най-голямата физическа интимност между тях. Познавали се от тринадесет години, излизали заедно през последните девет и никога не си позволили повече от това да си държат ръцете.
Ми-ран се сепнала. Не изглеждала ядосана, а по-скоро нервна. Станала рязко от пейката и го подканила да направи същото.
– Хайде – казала му. – да продължим да се разхождаме.
Ми-ран се изненадала от целувката. Въпреки че имала само бегла представа за секса, знаела, че целувката може да има нежелани последствия. Била чувала за момичета, които спели с мъже и си навличали неприятности. Нямало контрацепция. Имало само скъпи и опасни аборти.
За разлика от своя приятел, който предпочитал да мечтае, Ми-ран често мислела за брак. Две от сестрите ѝ били омъжени с деца, а повечето ѝ приятелки от училище били сгодени. Трябвало да мисли за бъдещето си. Не вярвала, че Джун Санг някога ще се ожени за нея.
Макар че положението ѝ се било подобрило значително. През 90-те години Ким Чен Ир имал много по-големи врагове, с които да се занимава, от семействата, били се за врага по време на Корейската война преди петдесет години. Стигмата върху нея и роднините ѝ започнала да избледнява като белег от детството, изчезващ под бръчките на възрастта. Дори съгласно законите на Северна Корея, след като минели три поколения, нечистата кръв не се считала за толкова опасна. Ми-ран и брат ѝ били приети в учителски институт. Красотата на най-голямата ѝ сестра надделяла над лошия социален статус и тя се омъжила добре; съпругът ѝ бил цивилен служител на армията и живеели в затворена военна база в един от малкото райони, където околните гори не били опустошени от гладни хора. Тя носела на семейството гъби, ценна придобивка, която можели да разменят за друга храна.