Въпреки това Ми-ран трябвало да се примири с някои ограничения. Например силно се съмнявала, че тя или някой друг от семейството ѝ някога би могъл да получи разрешение за пребиваване в Пхенян. Ако с Джун Санг се оженят, в най-добрия случай можели да живеят в Чхонгджин. Тя би сe чувствала отговорна за неговата саможертва. Когато го погледнала, блед и сериозен зад очилата, които носел още от училище, си помислила с тревога, че той не би могъл да се върне обратно в Чхонгджин. Най-вероятно там би свършил като своите учители, умиращи от глад интелектуалци, които могат да цитират Толстой наизуст, но нямат никаква представа как да си набавят храна.
Не трябвало да забравят и родителите му. Тя никога не ги била виждала, но била чувала за тях. Със сигурност щели да изпаднат в ужас, ако Джун Санг поиска да се ожени за нея. Баща му може да заплаши със самоубийство, майка му да симулира болест. А и Джун Санг бил покорен син. Никога не би пристъпил волята на родителите си.
Пък и хората, дошли от Япония, обикновено се женели за такива като тях. Ще го уредят с момиче с японски пари или пък ще срещне умна изискана жена в университета. Романтичният, рецитиращ поезия приятел на Ми-ран просто бил над нейната класа. Трябва да приемеш фактите, казвала си тя.
Опитала се да си представи живота си без него. Обикновен. Без поезия. Брак с работник от завод или миньор като баща ѝ. Деца. Заточена завинаги в някое миньорско село или в най-добрия случай в Чхонгджин. Почувствала се като в капан.
Работата ѝ в детската градина станала мъчителна. От петдесетте деца в класа ѝ, когато започнала, били останали само петнадесет. Изпитвала ужас всяка сутрин, когато влизала в разнебитената сграда. С всяко дете, което не се появяло, детската градина потъвала във все по-дълбока тъга. Децата вече не се смеели. Никой не можел да се съсредоточи в урока – нито учениците, нито учителите, които не били получавали заплати от смъртта на Ким Ир Сен. Ми-ран попитала директорката кога ще започнат пак да им плащат. Жената се подсмихнала.
– Може би когато се обединим с Южна Корея – отбелязала заядливо.
Ми-ран се замислила дали да не си смени работата. Да работи на пазара или да си намери нещо в шивашките заводи. Положила толкова усилия, за да я приемат в института, да стане учител и да влезе в обществото. Сега всичко изглеждало напразно.
Другата голяма тревога на Ми-ран бил баща ѝ. След като навършил шейсет години, той сякаш започнал да се смалява пред очите ѝ. Жилавото тяло на Те У се прегърбило и измършавяло с възрастта. Това смущавало майка ѝ, която се гордеела със способността си да осигури прехрана за семейството. Те У прекарвал дните, мотаейки се из къщата. Понякога започвал нещо, да поправя някоя маса или някой шкаф, но до обяд вече бил забравил какво е започнал. Човекът, който преди бил толкова тих, сега говорел непрестанно с всеки, който бил у дома, или на себе си. Казвал неща, които не се споменавали в продължение на почти половин век. Спомнял си за детството си в провинция Южен Чхунчхон и за красивите си сестри. Хвалел се с баща си или с някой от предците му, който бил "янгбан", благородник. Влажните му очи се пълнели със сълзи, докато бърборел. На сватбата на третата сестра на Ми-ран направил нещо, което семейството му никога не го било виждало да прави – напил се.
Бащата на Ми-ран винаги се бил отличавал от другите севернокорейци от своето поколение с това, че не пиел. Всъщност това бил защитен механизъм. През 60-те години няколко негови приятели, бивши южнокорейски военнопленници като него, имали големи неприятности, защото говорели твърде много, когато се напиели. Но в този случай Те У решил, че може да се отпусне. Празненството за сватбата било в дома им. Сервирали домашния царевичен ликьор на майката на Ми-ран. Те У обърнал три чаши от силната напитка. Когато гостите си затръгвали, той запял сантиментална южнокорейска песен от детството му, без да се интересува кой може да го чуе.