Бащата на Ми-ран починал през 1997 г. на шестдесет и осем години. Ми-ран не била у дома, но брат ѝ бил с него. Казал на сестрите си, че последното, което изрекъл баща им, било "Майко".
Последните месеци преди смъртта си Те У говорел почленоразделно за семейството си. Настоявал единственият му син да научи имената на предците му от книгата със семейното дърво, която всички корейски семейства имат. Той самият бил единствено момче в семейството и неговият син щял да продължи рода.
Имал и още едно последно желание, което било по-трудно за изпълнение. Те У искал да съобщят за смъртта му на семейството му в Южна Корея. Молбата му звучала като халюцинации на умиращ.
Въпреки че от Корейската война бил минал почти половин век, между Северна и Южна Корея нямало нито пощенски, нито телефонни услуги. Червеният кръст нямал право да предава съобщения. (Чак през 2000 г. били организирани няколко нагласени семейни срещи на хора, разделени по време на Корейската война, но само за малка част от тях.) Семейството на Ми-ран предполагало, че родителите на Те У са починали отдавна, но нямали представа какво е станало със сестрите му. Да се свържат с роднини в Южна Корея изглеждало на практика невъзможно.
Един ден, около година след смъртта на Те У, сестрата на Ми-ран Со Хи се втурнала в дома им, задъхана и с лице, поруменяло от вълнение. Говорила с приятел, който споделил, че ходел в Китай. Познавал хора, които можели да им помогнат да се свържат със семейството на баща им. Той уверил сестрата на Ми-ран, че веднъж влезеш ли в Китай, просто трябва да вдигнеш телефона и да набереш южнокорейския номер.
Дали да не се опитат?
Първоначално Ми-ран и Со Хи се отнесли с подозрение. Никога не можеш да имаш доверие на човек, който не е от семейството. Точно по този начин тайната полиция хващала предателите.
След няколко дни на обсъждане решили, че приятелят не ги мами. Имал роднини в Китай, както и цяла мрежа от хора, които можели да им помогнат. Познавал някого с камион, който да ги закара до границата, граничен полицай, който знаел точно къде да прекосят реката и който можел да подкупи подходящите хора, за да си затворят очите, братовчед с къща точно от другата страна на реката, където щели да бъдат в безопасност. Планът бил Ми-ран и Со Хи да отидат заедно за няколко дни. Споделили само с един човек – наскоро омъжилата се сестра, като я накарали да се закълне, че ще пази тайната. Тя изпяла всичко на майка им, която тропнала с крак.
– Неомъжени момичета не могат да ходят сами в Китай – заявила. Вече се носели слухове за севернокорейки, изнасилвани и отвличани да работят в сексиндустрията или убити с откраднати органи. Майката на Ми-ран била непреклонна.
Събрали се на семеен съвет, спорейки какво трябва да направят. Братът на Ми-ран настоявал, че като мъжа в семейството той трябва да отиде сам. Майка им не била съгласна и с това. Той бил само на двадесет и две, бебето на семейството, единственият ѝ син.
Накрая било решено. Щели да отидат Ми-ран, Со Хи, брат им и майка им. Нещо като семейно пътуване. Сестрата, която се омъжила наскоро, не искала да отиде с тях, а на най-голямата не смеели да кажат, защото живеела със съпруга и децата си във военна база и нямало да одобри идеята.
Семейството на Ми-ран не било от най-преданите – майка ѝ винаги се присмивала на жените, които бършели всеки ден праха от портретите на двамата ръководители, но и не се противопоставяли активно на режима. Най-дръзкият от тях, както се оказало, бил братът на Ми-ран Сокчу, който тайно от другите слушал южнокорейско радио със слушалки през нощта. д-ругите не се интересували много от актуалните събития. Били твърде заети да работят, за да мислят за външния свят.
В новите икономически условия семейството на Ми-ран, подобно на много други, било по-добре от всякога. Майка ѝ все още въртяла мелницата. Не били гладни, нямали проблеми с властите. Нямали належаща причина да напуснат Северна Корея. Но възможността им се предоставила сама и след като се възползвали от нея, нещата сами се наредили, планът набрал скорост и вече нямало връщане назад. Бълнуването на един умиращ човек се превърнало в завет, който ги тласкал напред към границата.
Щели да отидат в Китай, за да се свържат с роднините на баща ѝ в Южна Корея. Нямали представа дали ще могат да ги открият и дали те ще се зарадват да ги чуят. Не смеели и да мислят за това да отидат в Южна Корея.