Всички части от плана се наместили само за няколко седмици. Тъй като апартаментът им бил с много тънки стени, а съседите им били изключително любопитни, не можели да правят нищо, което би издало царящата сред тях възбуда. Трябвало поне външно да изглеждат спокойни. Нищо не трябвало да подсказва, че се случва нещо необичайно. Не можели да продадат вещи, за да съберат пари за пътуването. Не можели да заковат прозорците си с пирони, за да са сигурни, че никой няма да влезе.
Ми-ран имала само една неотложна работа. В нощта, преди да заминат, тя извадила от шкафа с дрехите си внимателно опаковано вързопче. В него криела всички писма на Джун Санг. Пазела ги заедно с всички подаръци, които ѝ бил правил през годините. Щяла да остави само най-ценната си вещ, шнолата за коса с форма на пеперуда, украсена с изкуствени камъчета. Но писмата трябвало да унищожи. Преди да ги изхвърли, скъсала всяко едно на малки парченца. Не искала никой да разбере за десетте години, през които с Джун Санг били завладени от чувства един към друг. Никой не знаел за това освен неговия брат и две от нейните сестри. Сега повече от всякога било важно любовният им романс да остане тайна.
Ми-ран си казвала, че отиват само на кратко пътуване, за да се обадят по телефона, но дълбоко в себе си усещала, че може би никога няма да се върнат, независимо дали южнокорейските им роднини ги приемат или не. След като заминат, ще бъдат обявени за предатели. "Тя получи образование благодарение на великодушието на партията, а в замяна предаде родината", почти чувала думите на партийния секретар. Не искала нейната вина да се отрази на Джун Санг. След като заминела, животът му щял да продължи както преди. Ще си намери подходяща жена, ще стане член на Работническата партия и ще прекара остатъка от живота си в Пхенян като учен.
Ще ѝ прости, ще я разбере, казвала си тя. Било за негово добро.
Ми-ран тръгнала на следващата сутрин с малка раничка на рамене. Качила се на колелото и небрежно помахала на майка си и на брат си. Планът бил всеки да напусне къщата поотделно, за да не привличат внимание. По-късно през деня майка ѝ надникнала през вратата на съседите, споменавайки, че ще отиде да помогне на една от омъжените си дъщери за бебето ѝ. Това щяло да им спечели малко време, преди да съобщят на полицията, че са изчезнали.
Срещнали се в Чхонгджин, където бил апартаментът на сестрата на Ми-ран. Те двете тръгнали пеша да търсят мъжа с камиона, който щял да ги закара до китайската граница. Ми-ран се чувствала неестествено спокойна, сякаш всичките ѝ движения били механични. Правела каквото трябва, сякаш последствията от действията ѝ не я засягали. Но докато вървяла със Со Хи, погледът ѝ случайно попаднал на отсрещния тротоар и сърцето ѝ спряло.
Видяла Джун Санг да върви в обратната посока, или поне ѝ се сторило, че е той. Ми-ран имала отлично зрение, затова дори отдалеч можела да се закълне, че е той, въпреки че било октомври, когато Джун Санг би трябвало да е потънал в изследователската си дейност в университета. Инстинктът ѝ подсказвал да пресече широката улица и да го прегърне, което, разбира се, не можела да направи на публично място. Но имало толкова много неща, които искала да му каже. Искала той да знае, че означава много за нея, че му желае само най-доброто и че трябва да благодари на него, задето я насърчил да кандидатства в учителския институт. Искала да му каже, че ентусиазмът, с който той приемал живота, ѝ дал смелостта да постигне възможно най-много в своя, включително това, което щяла да направи. Съжалява, ако действията ѝ го наранят за известно време, но...спряла се. Щом думите започнали да се редят в главата ѝ, тя осъзнала, че с едно такова излияние всичко ще излезе наяве и тя няма да може да запази тайната. Ако той разбере, това би поставило нея и семейството ѝ в опасно положение.
Продължила да върви по своя тротоар, поглеждайки през рамо, докато мъжът, който бил или не бил Джун Санг, изчезнал от погледа ѝ.
Пътували мълчаливо в задната част на камиона за Мусан, миньорското градче, където бащата на Ми-ран бил изпратен да работи като затворник след Корейската война. Сега бил изоставен, а мините и заводите – затворени. Но зад привидната безжизненост градът гъмжал от контрабандисти. Той се намира близо до едно от местата, където река Тумън е най-тясна, и заедно с Херьонг и Онсонг се развивал като основен център за незаконно преминаване на границата с Китай. Това била бързо разрастваща се индустрия, може би единствената в Северна Корея. Шофьорът на камиона се бил специализирал в прекарване през границата на хора без паспорти и без разрешения за пътуване. Не можело да става и въпрос за пътуване с влак, защото проверките на документите били строги.