Ако някой забележел семейството, нямало да предположи, че бягат от дома си. Под ежедневните дрехи, с които тръгнали, били облекли най-хубавите, които имали, за да не изглеждат като жалки севернокорейци, когато стигнат в Китай. Облеклото им потвърждавало и историята, измислена за прикритие – отивали на сватба на роднина в Мусан. Носели багаж само колкото за няколко дни. Вътре били натъпкали няколко семейни снимки и сушена риба, сепия и раци, гастрономическите специалитети на Чхонгджин. Те не били предназначени за ядене, а за подкупване. По осемдесеткилометровия маршрут до Мусан имало няколко контролнопропускателни пункта. Преди няколко години нямало изобщо да посмеят да пътуват до Мусан без необходимите разрешения, но вече било 1998 г. и с храна можело да се купи почти всичко.
Внимателно планирали пресичането на реката да стане в безлунна нощ в точния момент, когато било най-вероятно граничната охрана да е заспала. Избрали район в покрайнините на Мусан, където граничарите са разположени на двеста метра разстояние един от друг. Времето и мястото на преминаване били координирани и с един от граничните полицаи от китайската страна на реката, който очаквал пристигането на "пратка" след полунощ.
Ми-ран пътувала сама. Майка ѝ, брат ѝ и сестра ѝ тръгнали по-рано, както се били уговорили. Било по-добре всеки да пресече поотделно. Ако те хванат сам, можеш да убедиш граничните полицаи, че си се лутал в търсене на храна. С малко късмет може да получиш лека присъда, може би година в трудов лагер. Ако хванат цяло семейство, ще го обвинят в планирано бягство и наказанието ще е далеч по-сурово. Ми-ран не знаела какво точно би било, защото не познавала никого, който да е правил опит за бягство. Опитвала се да прогони тези мисли от главата си.
Излязла от Мусан по кален път, извиващ се успоредно на реката, придружена от човек, който я водел. Когато пътят свършил при някаква нива, той я оставил. Посочил ѝ с ръка да пресече полето и да продължи да върви в посока към реката.
– Върви само направо. Само направо – казал ѝ водачът.
Дотогава неестественото спокойствие на Ми-ран се било изпарило. Тялото ѝ треперело от страх и студ. Октомврийският ден бил почти като летен, но през нощта температурите паднали и се усетил есенният студ. Само няколко упорити листа все още висели вкопчени в клоните. Голотата на дърветата оставяла Ми-ран незащитена. Жътвата била минала отдавна и колкото и да се опитвала да върви тихо, сухите царевични стъбла пукали изпод краката ѝ. Била сигурна, че някой я наблюдава, че всеки момент ще я сграбчи за врата.
Без никаква светлина, която да я води, било трудно да следва инструкциите да върви само направо. Накъде е само направо? И къде е тази река? Не трябва ли да я е стигнала вече? Зачудила се дали не е поела в обратната посока още на нивата.
В следващия момент почти се блъснала в някаква стена. Изпречила се точно на пътя ѝ, издигайки се високо над главата ѝ и простираща се и в двете посоки, докъдето ѝ стигал погледът. Била бяла бетонна стена, като тази около затвор или военен комплекс. Дали е попаднала в капан? Вече била сигурна, че е сбъркала пътя. Трябвало да се махне оттам. Бързо.
Тръгнала покрай бялата стена. Докато я следвала, опипвайки я с ръце, усетила, че тя става все по-ниска и по-ниска, докато накрая можела да я прескочи. Тогава разбрала. Била подпорна стена на брега на реката. Ми-ран внимателно се заспускала към водата.
В Корея есента е сухият сезон, затова нивото на реката било ниско, водата едва стигала коленете ѝ, но била толкова студена, че краката ѝ се вкочанили. Докато обувките ѝ се пълнели с вода, имала чувството, че ходилата ѝ са от олово. Забравила за указанията, които ѝ дали, да навие панталоните си. Затъвала в тинята. Вдигала единия си крак, след това другия. Стъпка по стъпка напредвала, полагайки всички усилия да не се хлъзне и да падне във водата. "Върви само напред" – повтаряла си като ехо думите на водача.
Изведнъж усетила как водата сякаш се отдръпнала и останала само до глезените ѝ. Допълзяла до брега и се огледала наоколо, цялата подгизнала. Била в Китай, но не виждала нищо. Нямало никого. Била съвсем сама в тъмното. Гърлото ѝ било стегнато и сухо, но дори и да можела да извика, не би посмяла.
Изпаднала в паника. Погледнала назад към Северна Корея. Видяла бялата стена от другата страна, която толкова я объркала. Отвъд нея се простирало полето встрани от пътя, където водачът я оставил. Ако намери този път, може да се върне обратно в Мусан. Оттам може да хване влак за Чхонгджин и на следващия ден да си е у дома. Може да се върне пак на работа в детската градина. Джун Санг никога няма да разбере, че почти е избягала. Ще бъде сякаш нищо не се е случило.