Докато обмисляла възможностите, чула шумолене между дърветата. След това мъжки глас.
– Нуна, нуна.
Брат ѝ я викал, използвайки корейската дума за кака.
Тя протегнала ръка, за да хване неговата, и напуснала Северна Корея завинаги.
Глава 15
ПРОЗРЕНИЕ
В Пхенян Джун Санг бил крайно зависим от капризите на пощенската система, за да поддържа връзка със семейството и приятелите си. Освен с Ми-ран си кореспондирал редовно с още няколко души. Майка му му пишела предимно новини за кучетата. Баща му опявал да учи повече: "В името на Ким Ир Сен и Работническата партия, които ти дадоха толкова много", както подписвал писмата си, за да се подмаже на служителите по цензурата, които предполагал, че ги четат. През суровия зимен период, когато се носели слухове, че железопътните работници изгарят писма, за да се топлят, Джун Санг понякога не получавал вести от дома с месеци. Затова не се разтревожил, когато не получил отговор на няколко свои писма до Ми-ран. Но когато минал октомври, след това ноември и дошъл декември без дори думичка от нея, той се разтревожил.
Когато пристигнал в Чхонгджин за зимната си ваканция, се бил подготвил да попита брат си с възможно най-небрежен тон дали е виждал Ми-ран. Но брат му го изпреварил.
– Няма я!
– Няма я? Къде е отишла? – Джун Санг не можел да проумее думите на брат си. Нямал и най-малка представа, че Ми-ран планира да пътува някъде. А тя винаги му казвала за всичко, което смята да прави. Макар да усетил, че през лятото писмата ѝ били малко по-хладни от обикновено и че може би тогава е била разстроена заради неговото нежелание да се обвързва в брак, не можел да повярва, че тя би заминала, без да му каже и думичка. Изтръгнал от брат си цялата информация, която успял.
– Цялото семейство е заминало. Казват, че са избягали в Южна Корея – брат му знаел само толкова.
Джун Санг отишъл в квартала ѝ, за да разбере повече. Отначало обиколил отдалеч, сякаш прави оглед; не можел да се принуди да се приближи повече. Стомахът му бил на топка, усещал как пулсът му препуска бясно. Няколко дни по-късно се върнал отново. Застанал зад стената, където я чакал да излезе през всичките тези години, през които се срещали тайно. Видял с очите си, че в къщата им живее друго семейство.
До края на ваканцията и при другите си посещения у дома той продължил да ходи до къщата на Ми-ран. Не толкова за да събере информация, никой не знаел повече от това, което се носело като слухове, а по-скоро като акт на самонаказание. Какъв идиот е бил. Мразел се. Бил нерешителен интелектуалец, обмислящ всяко свое действие, докато не стане твърде късно. Толкова време му отнело да я помоли да се омъжи за него, че тя си отишла. Истината била, че той искал да ѝ предложи да избягат заедно в Южна Корея, но нямал смелостта. През цялата им връзка си мислел, че той е по-активният. Той бил мъжът, три години по-голям, с университетско образование. Носел ѝ стихотворения от Пхенян и ѝ разказвал за книги и филми, за които тя не била чувала. Но накрая тя се оказала по-смелата, а той бил страхливец.
Макар никой да не знаел със сигурност, в сърцето си той усещал, че тя е в Южна Корея. "По дяволите! Тя го направи преди мен" – казал си.
Всъщност тя го направила преди почти всички останали.
В периода от близо половин век между края на Корейската война и бягството на Ми-ран през октомври 1998 г. само 923 севернокорейци са избягали в Южна Корея. Това е съвсем миниатюрна цифра, като се има предвид, че докато Берлинската стена е съществувала, средно 21000 източногерманци са бягали всяка година.
Повечето севернокорейци, които бягали, били дипломати или висши държавни служители, пътуващи в чужбина. Хуанг Джанг Йоп, известен академик и един от преподавателите на Ким Чен Ир, влязъл в посолството на Южна Корея в Пекин, когато се прибирал от служебно пътуване. От време на време някой севернокорейски войник поемал риска и се промъквал през демилитаризираната зона, за да избяга. Група рибари пък стигнали до Южна Корея по вода.
Севернокорейският режим използвал всякакви мерки, за да държи населението си затворено. През 90-те години по плажовете на Чхонгджин и други крайбрежни градове били издигнати огради, които да попречат на хората да избягат в Япония по море. Когато севернокорейските граждани напускали страната официално по работа, техните половинки и децата им били държани на практика като заложници, за да е сигурно, че заминалият ще се върне. Бегълците трябвало да могат да живеят с мисълта, че свободата им е за сметка на любимите хора, които най-вероятно ще прекарат остатъка от живота си в лагер.