В края на 90-те години това се променило. Гладът и икономическите реформи в Китай дали на севернокорейците нова мотивация да бягат. От границата се виждали блестящи нови коли, движещи се по брега на река Тумън. Виждали със собствените си очи, че животът в Китай изглежда хубав. Мрежата, която помогнала на Ми-ран да пресече реката, бързо разширила дейността си. Правели нови маршрути за преминаване на реката, като намирали най-тесните места, където да се пресича, и подкупвали граничната охрана. Ако не можеш да плуваш, можеш да платиш на някого да те пренесе до другия бряг. Броят на бегълците нараснал главоломно. Според изчисленията до 2001 г. 100 000 севернокорейци са преминали границата с Китай, като малък процент от тях след това продължили към Южна Корея.
Движението било и в двете посоки. Севернокорейците се стичали в Китай, китайските стоки заливали Северна Корея
– Не само храна и дрехи, но и книги, радиоапарати, списания, дори библии, които били незаконни. DVD-та, произвеждани в китайски заводи за пиратски дискове, били малки и евтини. Контрабандистите можели да натъпчат хиляди в един сандък, покрит отгоре със стекове цигари за подкупване на граничната полиция. В Китай се правели и DVD устройства, които стрували само двадесет долара, което севернокорейците, печелещи пари от частен бизнес в новата икономика, можели да си позволят. Най-много се продавали филмите "Титаник", "Въздушен конвой" и "Свидетелят". Още по-популярни били южнокорейските филми и мелодраматичните и сълзливи сапунени опери. Южнокорейските ситуационни комедии изобразявали живота на работническата класа в страната, а зрителите от Северна Корея обръщали специално внимание на кухненските уреди и качеството на дрехите на героите. За пръв път обикновените севернокорейци можели да гледат на своя собствен език филми, в които няма послания, свързани с Ким Ир Сен или Ким Чен Ир. Получили бегла представа (макар и идеализирана и комерсиализирана) за друг начин на живот.
Севернокорейското правителство обвинило САЩ и Южна Корея, че изпращат книги и DVD-та като част от подмолни действия, целящи да свалят режима. Продавачите на DVD-та били арестувани и понякога екзекутирани за измяна. Членовете на Работническата партия изнасяли речи, в които предупреждавали хората за опасностите, които крие чуждестранната култура:
Враговете ни използват тези специално направени материали, за да представят в по-добра светлина света на империализма и да разпространят упадъчния буржоазен начин на живот. Ако си позволим да се повлияем от тези необичайни материали, революционната ни нагласа и класовото осъзнаване ще бъдат парализирани и абсолютният ни култ към Вожда (Ким Ир Сен) ще изчезне.
Но информацията в Северна Корея не се разпространявала толкова чрез книги, вестници или филми, колкото от уста на уста. Хората, които нямали достатъчно средства, за да гледат чуждестранни DVD-та, чували за това от другите. Започнали да се разпространяват невероятни истории за богатството и технологичния напредък на съседните страни. Говорело се, че Южна Корея разработила толкова модерна кола, че двигателят можел да се запали само след като шофьорът духне в балон за алкохолна проба, за да докаже, че не е пил (невярно), и че обикновените китайски селяни, живеещи от д-ругата страна на границата, са толкова богати, че ядат ориз три пъти на ден (вярно).
Севернокорейски войник, с когото разговарях, си припомни за негов приятел, който намерил отнякъде американска нокторезачка и се хвалел на приятелите си. Войникът отрязал няколко нокътя, възхищавайки се на острите, гладки краища и дивейки се на механизма на този прост уред. Изведнъж сърцето му се свило: щом Северна Корея не може да направи толкова хубава нокторезачка, как би могла да се конкурира с американските оръжия?
За един севернокорейски студент пък моментът на прозрението дошъл, когато видял снимка в официалните медии, изобразяваща южнокореец по време на стачка. Фотографията имала за цел да покаже експлоатацията на работниците ѝ капиталистическото общество. Вместо това обаче студентът забелязал, че "потиснатият" работник бил облечен с яке с цип, а в джоба си имал химикалка – и двете рядък лукс по онова време.
Севернокорейски служител от военноморските сили бил на кораб в Жълто море в средата на 90-те години, когато радиото случайно хванало станция, излъчвана от Южна Корея. Програмата била ситуационна комедия, в която две млади жени се карали за място за паркиране в жилищен комплекс. Той не можел да си представи, че е възможно да съществува място с толкова много коли, че да няма място за паркиране. Макар че наближавал четиридесет и имал сравнително висок чин, не познавал някой, който да има собствен автомобил, и определено не и млади жени. Предположил, че програмата е пародия, но след като няколко дни мислил за това, го осенило, че трябва да е истина, че в Южна Корея действително има толкова много коли.