— Мерин?
— Да.
— Какво ще стане, ако сепаратистите нападнат туристите от Хегемонията или новите заселници?
— Мислех, че всички сепаратисти са разхвърляни по островите.
— Да, така е. Но ако пак се съпротивляват?
— Тогава Хегемонията ще изпрати тук части на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и те ще избият бръмбарите от главите на сепаратистите.
— Ами ако нападнат самия телепортатор… и ако го разрушат още преди да е започнал да работи?
— Не е възможно.
— Да, зная, но ако все пак се случи?
— Тогава „Лос Анджелис“ ще се върне след девет месеца с войски на Хегемонията, които ще се заемат с избиването на бръмбарите от главите на сепаратистите… и всеки друг на тази планета, който им. се изпречи на пътя.
— Девет месеца корабно време — уточни Сайри. — Това значи единадесет години наше време.
— Да, но във всички случаи е неизбежно — изтъкнах аз. — Нека да говорим за нещо друго.
— Добре — рече Сайри.
Но не говорихме повече. Заслушах се в скърцането и въздишките на лодката. Сайри се сгуши в сгъвката на ръката ми. Главата й беше на рамото ми, а дишането й бе толкова дълбоко и равномерно, че я помислих за заспала. Самият аз бях почти заспал, когато топлата й ръка се плъзна нагоре по крака ми и леко обхвана пениса ми. Продължавах да бъда удивен дори след като той се размърда и се втвърди. В отговор на моя премълчан въпрос, Сайри прошепна:
— Не, Мерин, всъщност човек никога не е прекалено стар. Искам да кажа толкова стар, че да не му трябват топлина и близост. Решавай ти, обич моя. Аз ще бъда доволна всякак.
Аз реших. Заспахме призори.
Гробницата е празна.
— Донъл, ела вътре!
Суетейки се, той влиза. Робата му шумоли в хралупестата празнина. Гробницата е празна. Вътре няма хибернационна камера — не бях и очаквал наистина да има нещо такова, — но няма нито саркофаг, нито ковчег. Едно ярко кълбо осветява белия интериор.
— По дяволите, Донъл, какво значи това? Мислех, че тук е гробницата на Сайри.
— Така е, татко.
— Но къде е погребана? Да не е под тези плочи? Господи!
Донъл бърше челото си. Спомням си, че разговарям с него за майка му. Спомням си също, че все пак е имал почти две години, за да свикне с мисълта, че тя е мъртва.
— Никой ли не ти е казал? — пита той.
— Какво да ми каже? — поглеждам го аз, объркан и ядосан. — Щом слязох от орбиталния кораб, веднага ме докараха тук и ми съобщиха, че трябва да посетя гробницата на Сайри, преди да открият телепортатора. Какво да ми кажат?
— Мама беше кремирана по нейно собствено разпореждане. Прахът й бе разпръснат над Голямото южно море от най-високата площадка на нашия семеен плаващ остров.
— Тогава за какво е тази… крипта? Внимавам какво говоря. Донъл е чувствителен. Той отново изтрива чело и поглежда към вратата. Тя ни е скрила от погледа на тълпата, но отдавна сме излезли извън разписанието: Другите членове на Съвета вече са побързали да слязат от хълма и са застанали на трибуната до останалите видни граждани и оркестъра. Това, че днес се бавя от мъка, е нещо повече от лошо разчитане на времето — то се превръща в лош театър.
— Мама остави разпореждания и те са изпълнени — пояснява Донъл и докосва една плоскост на стената, която е срещу вратата. Тя се хлъзва встрани и открива малка ниша, съдържаща метална кутия. Върху нея стои моето име.
— Какво е това?
Донъл извърта глава:
— Това са лични вещи, които мама остави за тебе. Само Маргит знаеше подробности, но тя умря миналата зима, без да каже никому нищо.
— Добре — кимам аз. — Благодаря ти. Ще изляза след малко.
Донъл поглежда към хронометъра си.
— Церемонията започва след осем минути. Ще задействат телепортатора след двайсет минути.
— Зная — казвам. И наистина зная. Част от мен знае точно колко време остава. — Ще изляза след малко.
Донъл се поколебава и после излиза. Затварям вратата след него с просто докосване с длан. Металната кутия е учудващо тежка. Поставям я върху каменния под и присядам до нея. Малката ключалка пак е чувствителна към кожата ми и отново полагам дланта си. Капакът щраква и аз се взирам в съдържанието.
— Дявол да го вземе — прошепвам тихо. Не зная какво точно съм очаквал — може би някакви предметчета, някакви сантиментални останки от стоте и три дни, които сме прекарали заедно. Може би някое изсушено цвете от букетче, което съм й подарил, или пък черупката от морски охлюв, за която се гмуркахме край Февароне. Но в кутията няма подобни сантиментални неща.
Тя съдържа един малък Стийнър-Гринов ръчен лазер — едно от най-мощните лъчеви оръжия, които някога са били създавани. Акумулаторът му е свързан чрез оловна пластинка с мъничко ядрено реакторче-клетка, което Сайри вероятно е задигнала от новата си подводница. С реакторчето е свързан и старомоден инфотерм, пищна и солидна оказионна вещ. Ключът на дисплея е от прозрачен кристал. Зеленото сияние на индикатора показва, че зарядът не е изчерпан.