— Мерин, бременна съм! Толкова се радвам. Откакто си заминал, минаха пет седмици. Липсваш ми. Няма да те има десет години, дори повече. Мерин, защо не ти дойде на ум да ме поканиш да дойда с тебе? Сигурно нямаше да дойда, но щеше да ми бъде приятно, ако просто ме беше поканил. Но аз съм бременна, Мерин. Лекарите казват, че ще бъде момче. Ще му разказвам за теб, обич моя. Може би някой ден ти и той ще плувате из Архипелага и ще слушате песните на морския народ както ние с тебе, преди да заминеш. Може би тогава ще ги разбираш, Мерин, липсваш ми. Моля те, върни се бързо.
Холографското изображение потрепва и примигва. Лицето на шестнадесетгодишното момиче е зачервено. Дългата й коса се спуска на вълни върху голите рамене и бялата нощница. Тя говори много бързо и преглъща сълзите си:
— Космически вълко Мерин Аспик, много ми е мъчно за твоя приятел — наистина ми е много мъчно, — но ти си тръгна, без дори да ми кажеш едно „довиждане“! Аз имах такива планове как да ни помогнеш… как ти и аз… ти не каза дори „довиждане“. Не ме интересува какво ще стане с теб. Желая ти добър път до твоята смрадна и претъпкана като кошер Хегемония. Разложи се там — все едно ми е. Всъщност, Мерин Аспик, не желая да те виждам дори и да ми плащат за това. Сбогом!
Тя обръща гръб още преди образът да е изчезнал. Сега в гробницата е тъмно, но звукът продължава да се чува още секунда. Гласът на Сайри тихичко се изсмива. Не мога да определя възрастта му. После казва:
— Сбогом, Мерин. Сбогом.
— Сбогом — прошепвам аз и изключвам инфотерма.
Когато излизам от гробницата и примижавам, тълпата се раздвижва. Лошият начин, по който съм разпределил времето си, е нарушил сценария на тържеството и усмивката на лицето ми предизвиква гневно шушукане. Високоговорителите гърмят и официалната реторика оглася дори върха на хълма:
— …започвайки нова ера на сътрудничество — кънти дълбокият глас на посланика.
Поставям кутията върху тревата и изваждам хокинговото килимче. Тълпата напира напред, за да гледа как го развивам. Шарките са избледнели, но нишките за управление на полета блестят като току-що изкована мед. Сядам в центъра на килимчето и с тътрене намествам тежката кутия отзад.
— …и все повече и повече ще се строят, докато времето и пространството престанат да бъдат пречка.
Потупвам шарката за излитане и когато килимчето се издига на четири метра нагоре, тълпата се отдръпва назад. Сега съм над върха на гробницата и мога да виждам по-далече. Островите се връщат, за да образуват отново Екваториалния архипелаг. Виждам ги, виждам стотици плаващи острови, родени от гладните южни води под ласката на тихи ветрове.
— И така, с голямо удоволствие включвам това устройство и казвам на Мауи-Обетована добре дошла в общността на човешката Хегемония!
Тънката нишка на церемониалното лазерно устройство опипва зенита. Чува се шум от ръкопляскания и оркестърът започва да свири. Поглеждам нагоре към небето точно навреме, за да видя как на него светва нова звезда. Част от мен знае с точност до една микросекунда какво всъщност се е случило.
В продължение на няколко микросекунди телепортаторът е функционирал. За няколко микросекунди времето и пространството наистина са престанали да бъдат пречка. След това мощният като приливна вълна импулс на изкуственото антипространство е детонирал топлинната бомба, която съм скрил във външната защитна сфера. Тази малка експлозия остава невидима, но след секунда Шварцшилдовият лъч се протяга, разяжда защитната сфера, поглъща крехкия додекаедър, който тежи тридесет и шест хиляди тона, бързо се разраства и анихилира няколко хиляди километра околно пространство. А това вече се вижда — вижда се превъзходно — и прилича на мъничка свръхнова звезда, горяща с бяла светлина сред чистото синьо небе.
Оркестърът престава да свири. Хората пищят и тичат да се скрият някъде. Няма смисъл да го правят. Това е избухване на ренгенови лъчи, предизвикано от саморазрушаването на телепортатора, но благодарение на гъстата атмосфера на Мауи-Обетована не може да причини вреда. Когато „Лос Анджелис“ рязко увеличава разстоянието между себе си и бързо разпадащата се черна дупка, на небето се появява втора струйка плазма. Вятърът се усилва и моретата се вълнуват. Тази нощ ще има чудновати приливи.
Иска ми се да изрека нещо дълбокомислено, но нищо не ми идва наум. Освен това тълпата няма настроение да слуша. Оставам с впечатлението, че сред писъците и виковете съм дочул и няколко радостни възгласа.
Потупвам шарката за полет и килимчето бързо се издига над скалата и поема към пристанището. Един ястреб, летящ лениво в горещото пладне, изпада в паника от приближаването ми и пляска с криле.