Върнах се на Мауи-Обетована скоро след дипломирането си и започнах работа из офисите на острова, където беше разположена Централната администрация. Част от задълженията ми беше да посещавам стотиците платформи, които извършваха сондажи из плитчините, да пиша доклади за бързо умножаващите се подводни комплекси и да осъществявам връзката с корпорациите за инвестиции и развитие от ТС2 и Сол Дракон Септем. Тази работа не ми харесваше. Обаче я вършех добре. И се усмихвах. И чаках.
Дълго ухажвах и накрая се ожених за една потомка на едно от Първите семейства. Тя беше от рода на Бертол, братовчеда на Сайри. След като получих рядката оценка „пръв“ на изпитите за дипломатическия корпус, поисках да бъда назначен на работа извън Мрежата.
Така започна нашата лична Диаспора — на Греша и моята. Работех и постигах резултати. Бях роден за дипломат. За пет години станах помощник-консул. За осем — пълноправен консул. За времето, което прекарах в Покрайнините, това беше максималната цел, която си бях поставил.
Това беше моят избор. Работех за Хегемонията. И чаках.
Отначало задачата ми беше да подпомагам с хитростите на Мрежата колонистите да вършат онова, което и без друго им се удава най-добре от всичко — да рушат живота на истинското коренно население. Не е случайно, че за шестстотин години междузвездна експанзия Хегемонията не се е натъкнала на вид, който да бъде признат за разумен според скалата на Дрейк-ТърингЧен. На старата Земя от стари времена е било прието като нравило, че ако даден вид включва човешкото месо в списъка на менюто си, този вид трябва бързо да бъде изтребен. Правилото при експанзията на Хегемонията е следното: ако даден вид действително конкурира човешкия интелект, този вид се изтребва, преди първият телепортатор да се включи в системата.
На планетата Уърл ние издебнахме непрекъснато променящите се зепли от облачните им кули. Може би те не бяха разумни но човешките стандарти или по стандартите на Центъра. Но бяха прекрасни. Когато умираха, разпръсквайки се на вълнички, сияещи във всички цветове на дъгата, и техните цветови послания оставаха невидени и нечути от стадните им другари, красотата на смъртната им агония беше неописуема. Ние разпродадохме чувствителните им към светлината кожи на корпорации от Мрежата, месото им — по планети, подобни на Небесна врата, а костите им смляхме на прах, за да я продадем като любовно биле на импотентни и суеверни хора от двадесетина други колониални планети.
На Гардън отговарях за екипа специалисти по хидромелиорация, които отводняваха Големия мочур, подготвяйки края на краткото надмощие на блатните кентаври, които бяха първенстващият вид на планетата и с това застрашаваха успехите на Хегемонията. Накрая те опитаха да се преселят другаде, но Северните ръкави имаха прекалено сух климат за тях. Като посетих тази област няколко десетилетия по-късно, когато Гардън вече беше в Мрежата, изсъхналите останки от кентаврите все още стояха във вид на купчини боклук из по-отдалечените ръкави и наподобяваха вкаменелости на екзотични растения от някаква по-цветуща геологична ера.
Пристигнах на Хеброн точно когато завършваше дългата кръвна вражда между еврейските заселници и Сенешай Алуит. Тези същества бяха толкова крехки, колкото и екологичното равновесие на полубезводната им планета. Алуитите бяха телепати и това което ги уби, бяха нашият страх и нашата алчност — и още — нашата неспособност да ги разберем. Но не гибелта на алуитите превърна сърцето ми. в камък на Хеброн, а моето собствено участие в организирането на трагедията на самите колонисти.
На старата Земя е имало специална дума за това, което бях аз — колаборационист. Вярно е, че Хеброн не беше родната ми планета, но заселниците, избягали някога тук, го бяха сторили по същите ясни причини, по които моите предци бяха подписали Спогодбата за живот на Мауи, един остров на старата Земя. Но аз чаках. И докато чаках, действах… в пълния смисъл на тази дума.
Те ми вярваха. Все повече и повече се изпълваха с доверие в чистосърдечните ми разяснения колко хубаво би било за тях да се влеят в общността на човечеството… да влязат в Мрежата. Те упорстваха, че само един техен град трябва да бъде достъпен за чужденци. Аз се усмихвах и се съгласявах. Днес Нови Йерусалим има шестдесет милиона жители, а на континента — десет милиона коренни еврейски заселници, които зависят от този приобщен към Мрежата град почти за всичко. Това може да продължи още десетина години. Или дори по-малко.
Рухнах малко след приобщаването на Хеброн към Мрежата. Открих алкохола, благословения заместител на това човек да мисли за миналото или да сънува електросънища. Греша остана с мен в болницата на Хеброн, докато ме вдигнаха на крака. Беше католическа болница — нещо доста странно за една еврейска планета. Още си спомням шумоленето на раса из болничните помещения нощем.