Консулът влезе, прибра балкона и плътно затвори кораба тъкмо когато закапаха първите тежки дъждовни капки. Изкачи се по спираловидната стълба в каютата за спане на върха. Кръглото помещение беше тъмно, като се изключат безшумните експлозии на светкавиците, които осветяваха струите дъжд, рукнали но стъклото на люка. Консулът се съблече, легна по гръб на твърдия матрак и включи озвучителната система и външните аудиодатчици. Заслуша се в яростта на бурята, примесена с буйството във Валкюрата на Вагнер. Ураганните ветрове блъскаха кораба. Звукът от гръмотевиците изпълваше помещението, а люкът лъщеше до бяло с остатъчни отблясъци, които прегаряха ретината.
Вагнер става само за бури, помисли си той. Затвори очи, но светкавиците се виждаха и през спуснати клепачи. Спомни си за блясъка на ледените кристали, който се процеждаше през купищата развалини по ниските хълмове близо до Гробниците на времето, и за по-студения стоманен отблясък по невероятното дърво от метални тръни на Шрайка. Спомни си нощните крясъци и стофасетовия рубиненочервен поглед на самия Шрайк.
Консулът мълчаливо изкомандва компютъра да изключи всички говорители и закри с длан очи. Лежеше във внезапно настъпилата тишина и си мислеше какво безумие би било да се завърне на Хинерион. По време на единадесетгодишния му престой като консул на този далечен и загадъчен свят тайнствената Църква на Шрайка бе разрешила на десетина корабчета с поклонници от други светове да се отправят към опустошените от ветровете безплодни пространства край Гробниците на времето на север от планините. Никой не се бе завърнал. А това бе станало в нормално време, когато Шрайка беше пленник на приливите на времето и на сили, които никой не разбираше, а антиентронните полета се свеждаха до няколко десетки метра около Гробниците на времето. И не съществуваше никаква заплаха от нашествие на прокудени.
Консулът си помисли за Шрайка, свободен да броди на воля из Хиперион, за милионите местни жители и хилядите граждани на Хегемонията, безпомощни пред едно същество, което не се подчиняваше на физическите закони и общуваше единствено чрез смъртта, и при мисълта за това потрепери, независимо от топлината на каютата.
Нощта и бурята отминаха. Призори връхлетя нова буря. Високи по двеста метра голосеменни се огъваха и плющяха под прииждащия порой. Малко преди разсъмване абаносовият кораб на консула излетя, сподирен от опашка синкава плазма, и се вряза в сгъстяващите се облаци, устремен към космоса и към нова среща.
1.
Консулът се събуди с онова особено главоболие, сухо гърло и чувството, че е забравил хиляди сънища, което можеше да се получи единствено в резултат на криогенна сомния. Той премита, изправи се в седнало положение на ниската кушетка и вяло махна последните сензорни ленти от кожата си. При него, в това яйцевидно помещение без прозорци, имаше двама много ниски корабни клонинга и един много висок храмер с качулка. Единият от клонингите предложи на консула традиционната следразмразителна чаша портокалов сок. Той я пое и жадно пи.
— Дървото се намира на две светлинни минути и пет часа път от Хиперион — рече храмерът и консулът разбра, че към него се обръща Хет Мастийн, капитан на храмерския дърволет и Истински глас на дървото. Консулът смътно осъзна, че е голяма чест да го събуди капитанът, но беше прекалено съсипан и дезориентиран от сомнията, за да оцени това.
— Останалите са будни от няколко часа — продължи Хет Мастийн и направи знак на клонингите да ги оставят. — Събрали са се на най-предната столова платформа.
— Хъхрх — изхъхри консулът и отпи от сока. Прочисти си гърлото и опита отново: — Благодаря, Хет Мастийн — успя да изрече той.
Като огледа яйцевидното помещение с килим от тъмна трева, полупрозрачни стени и подпорни жилки от непрекъснати извити преплетени пръти, консулът разбра, че вероятно се намира в някой от по-малките отсеци с изкуствен климат. Той затвори очи и се опита да възстанови спомените си от срещата непосредствено преди храмерският кораб да се квантира.
Консулът си спомни дългия километър дърволет, чиито детайли бяха замъглени от претрунаната машинария, и ерговите защитни полета, обгърнали го като сферична мъгла, но с разклонено стъбло, ярко пламтящо от хиляди светлини, които меко проблясваха сред листата и през тънкостенните отсеци с изкуствен климат или по протежение на безбройните платформи, мостове, командни мостици, стълби и беседки. Около основата на дърволета висяха на гроздове като огромни жълъди механични и товарни сфери, а зад него, подобни на десеткилометрови корени, се проточваха синьовиолетови плазмени струи.