— Аз съм кръстен като лютеранин — обяви той. — Една подсекта, която вече не съществува. Спомогнах за създаването на дзен-гностицизма, когато родителите на никой от вас още не са били родени. Бил съм католик, ревелационист, неомарксист, повърхностен фанатик, убеден шейкър, сатанист, епископ от Църквата на джейковата Нада и редовно плащащ членския си внос абонат на Института за гарантирано превъплъщение. Сега, щастлнв съм да го кажа, съм обикновен езичник — усмихна се на всички. — За един езичник — заключи той — Шрайка е напълно приемливо божество.
— Аз не обръщам внимание на религиите — рече Брон Ламиа. — Не им се поддавам.
— Смятам, че изложих своята мисъл — подхвана Сол Уайнтрауб. — Никой от нас не признава да има отношение към догмата на култа към Шрайка и все пак старшите от онази група, която си разбира от работата, са ни избрали измежду многото милиони вярващи, които молят да посетят Гробниците на времето… и своя свиреп бог… за това може би последно поклонение.
Консулът поклати глава.
— Вие може да сте изложили мисълта си, господин Уайнтрауб, но аз не съм в състояние да я разбера — призна той.
Ученият разсеяно поглади брадата си.
— Изглежда, нашите основания за завръщане на Хиперион са толкова непреодолими, че дори Църквата на Шрайка и разузнавателните служби но вероятностите на Хегемонията са единодушни, че ние трябва да се завърнем — поясни той. — Част от тези основания — например моите — може да изглеждат общоизвестни, но съм сигурен, че някои от тях не са напълно известни на никого освен на хората на тази маса. Предлагам да споделим историите си през няколкото дни, които ни остават.
— Защо? — обади се полковник Касад. — Това ми се струва напълно безпредметно.
Уайнтрауб се усмихна.
— Напротив, подобно занимание най-малкото би ни развлякло и би ни дало поне някаква бегла представа за душите на нашите спътници, преди Шрайка или някакво друго бедствие да ни е взело ума. Освен това то би могло просто да ни даде достатъчно проникновение, за да спасим живота си, ако сме достатъчно интелигентни, за да открием общата житейска нишка, която подчинява съдбите на всички ни на каприза на Шрайка.
Мартин Силенъс се разсмя и затвори очи. След това каза:
— Това е Лениста, нали? — рече отец Хойт. — Изучавал съм я в семинарията.
— Близко сте — отвори очи Силенъс и си наля още вино. — Това е Йейтс. Тип, който е живял петстотин години, преди Лениста да суче от металната цицка на майка си.
— Слушайте — намеси се Ламиа, — каква полза би имало от това да си разказваме историите? Като се срещнем с Шрайка, ще му кажем какво искаме, един от нас ще получи желаното, а другите ще умрат. Така ли е?
— Така е според легендата — съгласи се Уайнтрауб.
— Шрайка изобщо не е мит — заяви Касад. — Нито стоманеното му дърво.
— Така че защо взаимно да се отегчаваме с истории? — попита Брон Ламиа и набоде последното парче от шоколадовата си сиренка.
Уайнтрауб нежно докосна тила на спящото си дете.
— Живеем в странни времена — въздъхна той. — Понеже сме част от онази една стотна от процента от ражданите на Хегемонията, които пътуват между звездите, а не из Мрежата, ние представляваме странни епохи от собственото ни неотдавнашно минало. Аз например съм на възраст 68 стандартни години, но поради веме-дълговете, които биха могли да се натрупат от моите пътувания, съм способен да обхвана с тези три по двадесет плюс осем години повече от едно столетие от историята на Хегемонията. — И какво? — каза жената до него. Уайнтрауб разтвори дланта си с жест, който включваше всички, седнали край масата:
— Ние тук представляваме острови от време, както и, отделни океани от перспектива. Или, казано може би по-удачно, възможно е всеки от нас да държи по една част от някаква картинна мозайка, която никой досега не е бил в състояние да сглоби, откакто човечеството за пръв път се е приземило на Хиперион — Уайнтрауб се почеса по носа. — Това е една мистерия — рече той, — и, да ви кажа истината, мистериите ме интригуват, дори ако ще това да е последната седмица, през която бих могъл да им се наслаждавам. Бих приветствал някакъв проблясък на просветление, но дори и това да не стане, стига ми и само работата над мозайката.
— Аз съм съгласен — кимна Хет Мастийн без каквито и да било емоции. — Такова нещо не ми беше хрумнало, но разбирам мъдростта на това да разкажем историите си, преди да се изправим пред Шрайка.