— Да му приложим електрошок — предложи Литман. — Сто джаула…
— Не, чакай. Сърдечният ритъм се възобнови!
Катрин погледна към монитора. Синусова тахикардия! Сърцето биеше отново, но също така изпомпваше кръв в артериите.
— Какво е кръвното? — извика тя.
— Кръвното налягане е… деветдесет на четирийсет. Супер!
— Ритъмът е стабилен. Поддържа синусовата тахикардия.
Катрин се вгледа в отворения корем. Кървенето беше намаляло до едва забележимо прецеждане. Стоеше, стиснала черния дроб, и слушаше стабилното писукане на монитора. То беше като музика за ушите й.
— Приятели — рече тя. — Мисля, че е спасен.
Катрин свали окървавената престилка и ръкавиците и последва леглото на колелца, което отнесе пациента с неизвестна самоличност от Травматологична зала №2. Мускулите на раменете й трепереха от умора, но това беше приятна умора. Изтощението на победата. Сестрите вкараха носилката на колелца в асансьора, за да закарат оперирания в Интензивното отделение на хирургията. Катрин също се готвеше да влезе в асансьора, когато чу, че някой я вика.
Обърна се и видя, че към нея приближават мъж и жена. Жената беше ниска брюнетка с войнствен вид, с въгленовочерни очи и директен като лазер поглед. Беше облечена в строг син костюм, който й придаваше вид на военен. Изглеждаше още по-дребна в компанията на много по-високия от нея мъж. Той беше на четирийсет и няколко години и в тъмната му коса прозираха сребристи кичури. Зрелостта беше изсякла дълбоки бразди по лицето му, което беше все още поразително красиво. Но Катрин се фокусира върху очите му. Очите му имаха мек сив цвят и бяха непроницаеми.
— Д-р Кордел? — попита той.
— Да.
— Аз съм детектив Томас Мур. Това е детектив Ризоли. Ние сме от отдел „Убийства“.
Протегна към нея значката си, но това спокойно можеше да бъде пластмасова имитация от някой евтин магазин. Тя почти не я погледна, цялото й внимание беше върху Мур.
— Може ли да поговорим насаме? — попита той.
Тя погледна към сестрите, които чакаха в асансьора до носилката с пациента с неизвестна самоличност.
— Вървете — извика им тя. — Д-р Литман ще напише нарежданията.
Едва след затварянето на вратата на асансьора тя се обърна към детектива.
— Това заради блъснатия от колата пациент ли е? Защото, както изглежда, той ще оцелее.
— Не сме тук заради пациент.
— Казахте, че сте от отдел „Убийства“?
— Да.
Тихият му глас я притесни. Беше като меко предупреждение да се подготви за нещо лошо.
— Това да не е… о, боже, надявам се, че не във връзка с някой познат.
— Става въпрос за Андрю Капра. И случилото се с вас в Савана.
За миг тя изгуби способността си да говори. Краката й внезапно омекнаха и тя протегна ръка назад към стената, сякаш да се подпре, за да не падне.
— Д-р Кордел? — възкликна внезапно угрижено той. — Добре ли сте?
— Мисля… Мисля, че ще бъде най-добре да поговорим в моя кабинет — прошепна тя.
Обърна се рязко и излезе от Спешното отделение. Не погледна назад, за да види дали детективите я следват; просто вървеше, бягаше към сигурността на своя кабинет в съседната сграда на клиниката. Чуваше стъпките им непосредствено зад себе си, докато се носеше из комплекса, носещ името Медицински център „Пилгрим“.
Какво се случи с вас в Савана?
Не искаше да говори за това. Беше се надявала никога повече да не трябва да говори на никого за Савана. Но това бяха полицаи и нямаше как да избяга от въпросите им.
Най-сетне стигнаха пред врата с табелка:
„Д-р Питър Фалко
Д-р Катрин Кордел
Обща и съдова хирургия“
Влезе в предния офис и сестрата вдигна поглед, а на лицето й автоматично се изписа усмивка за поздрав. Тя замръзна, преди още да успее да се усмихне, когато видя пепелявото лице на Катрин и забеляза двамата непознати, които я следваха.
— Д-р Кордел? Случило ли се е нещо?
— Отиваме в моя кабинет, Хелън. Моля те, не приемай обажданията за мен.
— Първият ви пациент идва в десет. Мистър Цанг, проследяване на състоянието след отстраняване на далака…
— Отложи го.
— Но той идва чак от Нюбъри. Вероятно вече е на път.
— Добре, тогава го покани да изчака. Но, моля те, не приемай никой друг.
Правейки се, че не забелязва смаяното изражение на Хелън, Катрин тръгна право към своя кабинет, следвана по петите от Мур и Ризоли. Незабавно посегна към бялата си лабораторна престилка. Не висеше на закачалката зад вратата, където винаги я държеше. Това беше дреболия, но се прибави към силния смут, който я обхвана, и усещането стана почти непоносимо. Огледа стаята, търсейки лабораторната престилка, сякаш от това зависеше животът й. Видя я метната върху шкафа с папки и усети необяснимо облекчение, когато я взе оттам и се оттегли зад бюрото си. Там се чувстваше в по-голяма безопасност, барикадирана зад лъскавата му повърхност от палисандрово дърво. В по-голяма безопасност и притежаваща по-голям контрол.