— Аз не говоря за това. Никога.
Той я гледаше невярващо.
— Никога?
Катрин отмести поглед встрани.
— Никога — прошепна тя.
Последва дълго мълчание. Накрая Мур попита меко:
— Чували ли сте името Елена Ортис?
— Не.
— Даяна Стърлинг?
— Не. Това ли са жените…
— Да. Те са жертвите.
Лекарката преглътна с усилие.
— Имената им не са ми познати.
— Не сте ли чула за тези убийства?
— Избягвам да чета каквото и да било на трагична тематика. Това е нещо, с което не съм в състояние да се справя. — Тя въздъхна уморено. — Трябва да разберете, нагледала съм се на ужасии в Спешното отделение. Когато се прибера вкъщи в края на деня, искам мир и спокойствие. Искам да се чувствам в безопасност. Онова, което се случва по света, цялото това насилие… не е нужно да чета за него.
Мур бръкна в джоба на сакото си и извади две снимки, които бутна по бюрото към нея.
— Познавате ли някоя от тези жени?
Катрин се взря в лицата. Жената вляво имаше тъмни очи и смеещи се устни, вятърът играеше с косите й. Другата беше ефирна блондинка, със замечтан и дистанциран поглед.
— Тъмнокосата е Елена Ортис — поясни детективът. — Другата е Даяна Стърлинг. Даяна беше убита преди една година. Тези лица струват ли ви се познати? — Тя поклати глава. — Даяна Стърлинг живееше в Бак Бей, само на половин миля от вашето жилище. Апартаментът на Елена Ортис е само на две пресечки от тази болница. Напълно е възможно да сте ги виждали. Абсолютно ли сте сигурна, че не разпознавате нито една от жените?
— Никога преди не съм ги виждала.
Подаде снимките на своя събеседник и внезапно забеляза, че ръката й трепери. Той несъмнено също го забеляза, когато пое фотографиите и пръстите му докоснаха нейните. Вероятно забелязваше много неща, един полицай непременно би ги забелязал. Беше дотолкова вглъбена в собствените си терзания, че почти не бе обърнала внимание на този човек. Той беше спокоен и мил и тя не се беше почувствала нито за миг застрашена. Едва сега си даде сметка, че я изучаваше съсредоточено, в очакване да хвърли поглед върху истинската Катрин Кордел. Не върху съвършения травматологичен хирург, не на елегантната и привлекателна червенокоса жена, а върху съществото под повърхността.
Сега заговори детектив Ризоли и, за разлика от своя колега, не направи опит да смекчи въпросите си, нито пък загуби и миг, преди да започне да ги задава.
— Кога се преместихте да живеете тук, д-р Кордел?
— Напуснах Савана месец след нападението — отвърна Кордел в унисон с деловия тон на полицайката.
— Защо избрахте Бостън?
— А защо да не го избера?
— Доста е далеч от Юга.
— Майка ми е израснала в Масачузетс. Водеше ни в Ню Ингланд всяко лято. Струваше ми се… че се прибирам у дома.
— Значи живеете тук вече повече от две години.
— Да.
— И с какво се занимавате?
Катрин се намръщи, объркана от въпроса.
— Работя тук, в „Пилгрим“, с д-р Фалко. В травматологията.
— В такъв случай, както разбирам, „Глоуб“ греши.
— Моля?
— Прочетох статията за вас преди няколко седмици. За жените хирурзи. Снимката ви е страхотна между другото. Според нея работите тук, в „Пилгрим“, само от една година.
Катрин направи пауза, след което тихо рече:
— Статията не греши. След Савана ми беше нужно време, за да… — Изкашля се. — Присъединих се към практиката на д-р Фалко през юли миналата година.
— А първата ви година в Бостън?
— Не работех.
— Какво правехте?
— Нищо.
Този отговор, директен и категоричен, беше всичко, което щеше да каже по въпроса. Нямаше да разкрие унизителната истина за първата година. Дните, превърнали се в седмици, през които се беше страхувала да се покаже от апартамента си. Нощите, когато и най-слабият звук я караше да се надигне от леглото паникьосана. Бавното и мъчително връщане към света, когато дори возенето в асансьора или приближаването до колата й вечер бе проява на геройство. Срамуваше се от своята уязвимост. Чувството на срам не я напускаше и досега и гордостта никога нямаше да й позволи да го признае.
Д-р Кордел погледна часовника си.
— Очаквам пациенти. Наистина нямам какво повече да добавя.
— Нека проверя фактите. — Ризоли отвори малък бележник, чиито страници бяха хванати със спирала. — Преди малко повече от две години, през нощта на петнайсети юни, сте била нападната в дома си от д-р Андрю Капра. Мъж, когото познавате. Ваш колега в болницата, където сте работили.