Джейн вдигна поглед към своята събеседница.
— Вече знаете отговорите.
— Той ви упоява, съблича ви. Завързва ви за леглото. Измъчва ви.
— Не виждам смисъл…
— Изнасилва ви.
Макар думите да бяха изречени тихо, Катрин ги усети като силен шамар. Не каза нищо.
— И това не е всичко, което е планирал да направи — продължи Ризоли.
Мили боже, накарай я да спре.
— Смятал е да ви осакати по възможно най-лошия начин. Така, както е осакатил други четири жени в Джорджия. Той ги разрязал. Унищожил точно онова, което ги прави жени.
— Достатъчно — обади се Мур.
Но колежката му не можеше да бъде спряна.
— Това можеше да се случи с вас, д-р Кордел.
Катрин поклати глава.
— Защо го правите?
— Д-р Кордел, нищо друго не искам повече от това да хвана този човек и мисля, че бихте искали да ни помогнете. Че бихте искали да го спрете, за да не се случи същото и с други жени.
— Това няма нищо общо с мен! Андрю Капра е мъртъв. Мъртъв от две години.
— Да, прочетох доклада от неговата аутопсия.
— Е, аз мога да гарантирам, че е мъртъв — възкликна Катрин. — Защото аз застрелях кучия син.
4
Мур и Ризоли умираха от жега в колата. Бяха попаднали в задръстване, стояха на едно място вече десет минути, а от вентилационните отвори духаше топъл въздух и в колата ставаше все по-горещо.
— Данъкоплатците получават това, за което плащат — обади се Джейн. — И тази кола е пълен боклук.
Мур затвори вентилационните отвори и спусна стъклото на своя прозорец. Миризмата на горещ асфалт и на изгорели автомобилни газове нахлу вътре. Вече беше мокър до мозъка на костите си. Не разбираше как може Ризоли да стои още с блейзера си. Той си беше свалил сакото в мига, в който излязоха от медицински център „Пилгрим“ и се бяха впуснали в тежкия и влажен въздух. Знаеше, че колежката му усеща жегата, защото виждаше потта, която блестеше на горната й устна, устна, която най-вероятно не познаваше червилото. Ризоли не изглеждаше зле, но докато другите жени се гримираха или си слагаха обици, тя явно бе твърдо решена да омаловажава естествената си привлекателност. Обличаше мрачни тъмни костюми, които не подхождаха на дребната й фигура, а косата си носеше безгрижно на черни безформени къдрици. Човек можеше или да я приеме, или да върви по дяволите. Томас разбираше защо беше възприела подобно поведение, вероятно й беше необходимо, за да оцелее като жена-полицай. Преди всичко Ризоли беше от хората, които оцеляват въпреки всичко.
Също като Катрин Кордел. Но д-р Кордел си бе изработила друга стратегия. Отдръпването. Дистанцирането. По време на разговора с нея бе имал чувството, че я гледа през матирано стъкло, толкова невъзмутима му се беше сторила.
И точно тази невъзмутимост беше смутила Ризоли.
— Нещо при нея не е наред — заяви тя. — В областта на емоциите нещо липсва.
— Тя е хирург в травматологията. Обучила се е да запазва хладнокръвие.
— Има хладнокръвие, има и леденокръвие. Преди две години са я вързали, изнасилили и за малко не са я изкормили. А сега е смразяващо студена, когато стане дума за случилото се. Всичко това ме кара да си задавам някои въпроси.
Мур натисна спирачките при вида на червения светофар, без да откъсва поглед от него. По кръста му се стичаше струйка пот. Не работеше добре в горещината, от нея оглупяваше и ставаше муден. Жегата го караше да копнее за края на лятото, за чистотата на първия зимен снеговалеж…
— Хей — дочу той гласа на Ризоли. — Слушаш ли?
— Контролира се здраво — съгласи се той.
„Но не е ледена“ — добави в ума си, спомняйки си потрепването на ръката й, когато му бе върнала снимките на двете жени.
Щом се озова отново зад бюрото си, започна да отпива на малки глътки кока-кола със стайна температура и да препрочита статията, отпечатана преди няколко седмици в „Бостън Глоуб“: „Жени, държащи скалпел“. Материалът беше посветен на три жени-хирурзи в Бостън, на техния триумф, както и на трудностите и специалните проблеми, свързани с професията им. От трите снимки фотографията на Кордел беше най-впечатляваща. Не само защото беше привлекателна, причината беше погледът й, толкова горд и категоричен, сякаш предизвикваше обектива. Снимката, също като статията, засилваше впечатлението, че тази жена контролира живота си.