— Добре ли си, Катрин?
— Защо? Не изглеждам ли добре?
— Честно? — Взря се в лицето й. Сините му очи я наблюдаваха толкова директно, че тя почувства личното си пространство нарушено. — Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от чаша вино и вечеря някъде навън. Какво ще кажеш да се присъединиш към мен?
— Изкусително предложение.
— Но?
— Но мисля тази вечер да се прибирам направо вкъщи.
Питър се хвана за гърдите, сякаш бе смъртно ранен.
— Отново съм прострелян! Кажи ми, има ли нещо, което е в състояние да ти подейства?
Младата жена се усмихна.
— Това трябва да откриеш ти.
— А какво ще кажеш за следното? Едно птиченце ми каза, че в събота имаш рожден ден. Позволи ми да те повозя с моя самолет.
— Не мога. Този ден съм на повикване.
— Можеш да се смениш с Еймс. Ще говоря с него.
— О, Питър. Знаеш, че не обичам да летя.
— Не ми казвай, че имаш фобия от летенето?
— Просто не ме бива да предавам контрола на някой друг.
Той кимна сериозно.
— Класическа личност на хирург.
— Това е мил начин да кажеш, че съм напрегната и нервна.
— Значи отказваш срещата в небето? И не мога да променя мнението ти по въпроса?
— Не мисля.
Д-р Фалко въздъхна.
— Е, толкоз за опитите ми да ти въздействам. Използвах вече целия си репертоар.
— Знам. Вече започваш да го рециклираш.
— И Хелън така казва.
Тя го погледна изненадано.
— Хелън ти дава съвети как да ме каниш на среща?
— Казва, че не може да понася патетичния спектакъл на мъж, който си блъска главата в непроницаема стена.
И двамата се смееха, когато излязоха от асансьора и тръгнаха към офисите си. Това беше безметежният смях на двама колеги, които знаят, че това е игра на думи. Поддържането й на това ниво означаваше, че нямаше наранени чувства. Не, не бяха заложени никакви емоции. Безопасен лек флирт, който предпазваше и двамата от истинско оплитане в любовна афера. Той я канеше игриво да излязат, тя му отказваше също толкова игриво и всички в офиса участваха в шегата.
Беше вече пет и половина и персоналът им беше приключил работния си ден и се беше разотишъл. Питър се оттегли в офиса си, тя влезе в своя, за да остави лабораторната си престилка и да си вземе дамската чанта. Докато окачваше престилката си на закачалката зад вратата, внезапно я връхлетя една мисъл.
Тя прекоси коридора и пъхна глава в офиса на Питър. Той преглеждаше болнични картони, провесил на носа си очилата за четене. За разлика от нейния кабинет, неговият приличаше на централа на хаоса. Кошчето за боклук беше пълно с хартиените му самолетчета. По столовете бяха натрупани книги и хирургически списания. Едната стена беше почти смазана от огромен, излязъл от контрол филодендрон. Сред тази джунгла от листа бяха погребани дипломите на Питър — степен по въздушно инженерство от Масачузетския технологичен институт, докторска степен по медицина от Харвард.
— Питър? Въпросът е глупав…
Той я погледна над очилата си.
— Тогава си дошла тъкмо при когото трябва.
— Бил ли си в кабинета ми?
— Трябва ли да повикам адвоката си, преди да ти отговоря?
— Хайде де. Говоря сериозно.
Той изпъна гръб и я погледна остро.
— Не, не съм. Защо?
— Няма значение. Не е кой знае какво.
Обърна се, за да излезе, и чу изскърцването на стола от ставането му. Той я последва в нейния офис.
— Какво не е от значение? — попита д-р Фалко.
— Превърнала съм се в маниачка на определена тема, това е всичко. Дразня се, когато нещата не са там, където би трябвало да бъдат.
— Какво например?
— Лабораторната ми престилка. Винаги я окачвам на вратата, а кой знае как тя се озовава върху шкафа с документацията или на някой стол. Знам, че не е Хелън или някоя от другите секретарки. Попитах ги.
— Вероятно я мести жената, която чисти.
— Вбесявам се също, когато не мога да си намеря слушалката.
— Все още ли липсва?
— Трябваше да взема назаем слушалката на старшата сестра.
Той се намръщи и огледа стаята.
— Е, ето я. На полицата.
Приближи се до шкафа, където стетоскопът й лежеше навит до някаква книга.
Тя пое безмълвно слушалката и се взря в нея, сякаш беше нещо извънземно. Черна змия, увита около ръката й.