Выбрать главу

Катрин седна на масата със спагетите, салатата и виното и се нахрани на фона на носещата се от компактдиска музика на Дебюси. Въпреки глада и грижливото приготвяне на вечерята, всичко й се струваше безвкусно. Налагаше си да яде, но чувстваше стомаха си пълен, сякаш беше погълнала нещо гъсто и лепкаво. Дори втората чаша вино не успя да откърти заседналата в гърлото й буца. Младата жена остави вилицата и се загледа в недоядената си вечеря. Музиката се вълнуваше и се носеше на вълни над нея.

Отпусна глава в дланите си. В началото не се чу никакъв звук. Мъката й беше останала потисната толкова дълго, че тапата сякаш бе замръзнала за вечни времена на мястото си. После от гърлото й се изтръгна нещо като тих писък, възможно най-високият тон, която звукът бе в състояние да произведе. Катрин пое въздух с отворена уста и от гърлото й се изтръгна вик, тя даде воля на таената в продължение на две години болка. Силата на емоциите й я уплаши, защото не беше в състояние да ги сдържа, не можеше да си представи докъде стигаше мъката й, нито дали някога щеше да свърши. Плака така, докато не я заболя гърлото, докато не запелтечи, обзета от спазми, а звуците от риданията й останаха между стените на херметично запечатания й апартамент.

Най-накрая, останала без сълзи, легна на дивана и моментално потъна в дълбок сън от изтощение.

Събуди се рязко в пълен мрак. Сърцето й думкаше в гърдите, блузата й беше мокра от пот. Шум ли беше това? Изпукване на стъкло, спотаени стъпки? Това ли я беше стреснало от дълбокия й сън? Не смееше да помръдне нито едно мускулче от страх, че ще пропусне звука, издаващ присъствието на неканения посетител.

През прозореца нахлу движеща се светлина, фаровете на минаващ автомобил. Дневната се освети за миг, после отново потъна в мрак. Катрин се вслушваше в съскането на хладния въздух, излизащ от климатика, в приглушеното ръмжене на хладилника в кухнята. Нищо чуждо за дома й. Нищо, което би могло да предизвика този пристъп на смазващ страх.

Стана и събра смелост да запали лампата. Въображаемите ужаси изчезнаха мигновено, стопени от топлото сияние на светлината. Младата жена стана от дивана, мина през всички стаи, като включваше осветлението, надничаше в стенните гардероби. На рационално ниво знаеше, че никой не е влязъл, че домът й, със сложната си алармена система и всичките лостове, вериги и здраво заключени прозорци, осигуряваше максималната защита, която един дом може да даде. Въпреки това не се успокои, докато не изпълни докрай ритуала и не надникна във всяко тъмно ъгълче. Едва когато се увери, че сигурността й не е заплашена, си позволи отново да диша спокойно.

Беше десет и половина. Сряда. „Имам нужда да поговоря с някого. Тази нощ не мога да се справя с това сама.“

Седна на бюрото си, включи компютъра и се вгледа в премигващия му екран. Това беше нейният спасителен пояс, нейният терапевт, тази купчина електронни части, жици и пластмаса, единственото безопасно място, където можеше да излее болката си.

Написа своя никнейм, ККОРД, включи се към Интернет и с няколко кликвания на мишката, с няколко думи, които изписа на клавиатурата, се свърза с частния чатрум, наречен „Женска взаимопомощ“.

Там вече бяха пет-шест познати имена. Безлики, безименни жени, привлечени към това безопасно и анонимно убежище в кибернетичното пространство. Поседя известно време, наблюдавайки съобщенията, пробягващи по компютърния екран. Чуваше в съзнанието си гласовете на жените, които не беше срещала никъде, освен в тази виртуална стая.

ЛОРИ45: И ти какво направи тогава?

ОБРЕЧЕНАТА: Казах му, че не съм готова. Че все още ме посещаваха сцени от случилото се. Казах му, че ако държи на мен, ще изчака.

СРАЗБИВАЧ: Добре си направила.

УИНКИ98: Не се оставяй да те пришпорва.

ЛОРИ45: И той как реагира?

ОБРЕЧЕНАТА: Каза, че трябвало просто ДА ГО ПРЕОДОЛЕЯ. Сякаш съм някакво мекушаво създание или нещо от този род.

УИНКИ98: Би трябвало да изнасилват мъже!!!

СРАЗБИВАЧ: На мен ми трябваха две години, докато се почувствам отново готова.

ЛОРИ45: На мен — повече от година.

УИНКИ98: Тези мъже не мислят за нищо друго, освен за патките си. Всичко се върти около тях. Единственото им желание е да задоволяват онази си РАБОТА.

ЛОРИ45: Уф! Тази вечер не си в настроение, Уинк.