„Ето че се започва отново. Сега си казват, че кучката не може да приеме една шега.“
Грабна чантата си, събра снимките и излезе от отдела.
Беше вече до асансьорите, когато Мур я извика:
— Ризоли!
— Недей да водиш вместо мен моите скапани битки, чу ли? — сопна се тя.
— Ти не се биеше. Просто си седеше там с онова… нещо на бюрото ти.
— Тампон. Можеш ли да произнесеш думата на глас като добро момче?
— Защо си ядосана на мен? Опитвам да бъда на твоя страна.
— Виж какво, свети Томас, ето така стоят нещата за жените в реалния свят. Ако подам оплакване, виновна ще изляза аз. В служебното ми досие ще се появи забележка: „Не играе добре с момчета“. Ако се оплача отново, ще ми излезе име. Ризоли портата.
— Но ще позволиш те да победят, ако не се оплакваш.
— Опитвала съм по твоя начин. Нищо не се получава. Така че не ми прави услуги, разбра ли?
Джейн преметна чантата си през рамо и влезе в асансьора.
В мига, в който вратата се затвори помежду им, тя се разкая за тези думи. Мур не заслужаваше подобно гълчане. Беше винаги учтив, винаги се бе държал като джентълмен и в гнева си тя бе хвърлила право в лицето му прякора, с който го наричаха в отдела. Свети Томас. Ченгето, което никога не прекрачваше границата, никога не ругаеше, никога не губеше самообладание.
Да не говорим за тъжните обстоятелства в личния му живот. Преди две години съпругата му Мери бе получила мозъчен кръвоизлив. В продължение на шест месеца се бе намирала в зоната на здрача на комата, но до деня на нейната смърт Мур не се беше отказал от надеждата, че тя ще се оправи. Дори сега, година и половина по-късно, той като че ли все още не беше приел смъртта на Мери. Все още носеше венчалната си халка, снимката й и досега стоеше на бюрото му. Ризоли беше гледала как бракът на много други полицаи се разпада, беше виждала променящата се галерия от женски снимки върху бюрата на своите колеги. На бюрото на Мур обаче образът на Мери никога не бе заменян с друг.
Свети Томас? Ризоли поклати цинично глава. Ако на този свят имаше истински светци, те определено не бяха сред ченгетата.
Единият искаше той да живее, другият искаше той да умре и двамата твърдяха, че го обичат повече. Синът и дъщерята на Хърман Гвадовски стояха от двете страни на леглото му и никой не искаше да се предаде.
— Не ти трябваше да се грижиш за татко — каза Мерилин. — Аз му готвех. Аз му чистех къщата. Аз го водех на лекар всеки месец. Ти изобщо кога си го посещавал? Винаги имаше да правиш нещо по-добро.
— Аз живея в Ел Ей, за бога — сопна се Иван. — Имам свой бизнес.
— Можеше да хващаш самолета дотук веднъж годишно. Толкова ли е трудно?
— Е, сега съм тук.
— О, да. Мистър „Голяма работа“ мисли с един удар да компенсира останалото. Преди не можеше да си развалиш кефа, за да дойдеш. Но сега искаш всичко да се направи.
— Не мога да повярвам, че би го оставила да си отиде просто така.
— Не искам да страда повече.
— Или искаш да престане да си изпразва банковата сметка.
Всички мускулчета по лицето на Мерилин се изопнаха.
— Копеле.
Катрин не можеше да слуша повече и се намеси:
— Тук не е мястото да обсъждате този въпрос. Бихте ли излезли от стаята, ако обичате?
Братът и сестрата се гледаха известно време във враждебно мълчание, сякаш дори само излизането преди другия беше равносилно на капитулиране. После внушителната фигура на Иван тръгна към вратата. Сестра му Мерилин, която изглеждаше досущ като уморена домакиня от предградията, каквато и беше, стисна ръката на баща си и го последва.
В коридора Катрин изложи мрачните факти.
— Баща ви е в кома от злополуката. Диабетът, който има от години, е увредил бъбреците му, а травмата влоши положението и сега е получил бъбречна недостатъчност.
— А доколко причината е в хирургическата намеса? — попита Иван. — В упойката, която сте му направили?
Катрин потисна надигащия се гняв и отговори безстрастно:
— Той беше в безсъзнание, когато го докараха. Анестезията не е фактор за случилото се. Тъкановото увреждане излага на напрежение бъбреците и неговите спряха да функционират. Освен това е с диагностициран рак на простатата, който вече се е разпространил до костите. Дори да се събуди, тези проблеми остават.
— Искате да се откажем, нали? — попита Иван.