— Какъв е случаят? — попита тя, докато персоналът се отдръпваше, за да й направи път.
Рон Литман, специализант по хирургия, я информира със скоростта на картечница:
— Пешеходец с неустановена самоличност, шофьорът, който го е блъснал, е избягал. Пострадалият е докаран в Спешното отделение в безсъзнание. Зениците са еднакви, реагират, белите дробове са чисти, но коремът е раздут. Забавена перисталтика. Кръвното налягане е паднало до шейсет. Направих парацентеза6. Има кръв в корема. Свързахме го със система, вкарваме разтвор на Рингър с пълна скорост, но не успяваме да повишим кръвното налягане.
— Нулева отрицателна група и прясно замразена плазма7 поръчани ли са?
— Би трябвало да пристигнат всеки момент.
Мъжът на масата беше разсъблечен, всеки негов интимен детайл бе изложен безмилостно на погледите. Изглеждаше на около шейсет години, вече беше интубиран и включен на изкуствено дишане. Лишените от тонус мускули висяха на дипли по мършавите му крайници, а ребрата му бяха изпъкнали като дъговидни остриета. Хронична болест — беше първата й мисъл. Най-вероятно — рак. Десните ръка и бедро бяха одрани и окървавени от влаченето на тялото по паважа. В долната дясна част на гърдите натъртването бе придобило формата на пурпурно петно на фона на бялата, подобна на пергамент кожа. Нямаше открити рани.
Катрин сложи слушалките, за да провери това, което току-що й беше казал стажантът.
Не чу звуци в корема. Тишината на травмирани вътрешности. Тя премести слушалката към гръдния кош, слушайки дишането, търсейки потвърждение, че преминаващата през трахеята тръбичка е била поставена правилно и че и двата бели дроба са включени на изкуствено дишане. Сърцето се блъскаше като юмрук в гръдния кош. Прегледът й отне броени секунди, но й се стори, че се движеше на забавен кадър, че пълната с персонал стая около нея бе замръзнала във времето, очаквайки следващото й действие.
— Едвам задържам систоличното на петдесет! — извика една от сестрите.
Времето препускаше с ужасяваща скорост.
— Дайте ми престилка и ръкавици — каза Катрин. — Отворете табличката за лапаротомия.
— Няма ли да го пренесем в операционната зала? — попита Литман.
— Всички зали са заети. Не можем да чакаме.
Някой й подхвърли хартиено кепе. Тя бързо пъхна под него дългите си до раменете червени коси и завърза маска пред лицето си. Една от сестрите вече държеше стерилна хирургическа престилка пред нея. Катрин пъхна ръцете си в ръкавите и постави ръкавиците. Нямаше време да се мие, нямаше време да се колебае. Тя диктуваше правилата, а неизвестният пешеходец си отиваше пред нея.
Покриха гръдния кош и таза на пациента със стерилни чаршафи. Д-р Кордел грабна щипци от табличката с инструменти и бързо хвана с тях чаршафите, за да ги обездвижи, чувайки задоволителното щракване на стоманените им зъбци.
— Къде се бави кръвта? — извика тя.
— Отивам да проверя в лабораторията — отговори една сестра.
— Рон, ти си пръв помощник — обърна се Катрин към Литман. Огледа помещението и спря погледа си върху стоящия до вратата пребледнял млад мъж. На табелката с името му пишеше: „Джеръми Бароуз, студент по медицина“. — Ти — додаде тя. — Ти си втори помощник!
Очите на младежа блеснаха паникьосано.
— Но… аз съм едва втори курс. Тук съм само за…
— Можеш ли да осигуриш друг специализант по хирургия?
Литман поклати глава.
— Хората не достигат. В Първа травматология имат черепно-мозъчна травма. Всички операционни са заети.
— Добре. — Катрин погледна отново към студента. — Бароуз, ти си. Сестра, дайте му престилка и ръкавици.
— Но какво ще трябва да правя? Защото аз наистина не знам…
— Виж, искаш ли да станеш лекар? Тогава слагай ръкавиците.
Той се изчерви като рак и се обърна, за да му подадат престилката. Момчето беше уплашено, но Катрин предпочиташе притеснен студент като Бароуз, отколкото някой нахакан зубър. Беше виждала твърде много пациенти, убити от прекалената увереност на лекарите. Интеркомът изпука и прозвуча глас:
7
Прясно замразена плазма — отделена до 3–6 часа след кръвовземането и замразени при -30°С. Съдържа всички коагулационни фактори, фибриноген, албумин. — Бел.ред.