— Съвсем сам продължих на север, като прекосих Равнината на кратерите, където някога са се намирали легендарните градове Чикаго и Милуоки. Бях изгубил надежда да намеря зелена Америка. Единственият ми копнеж беше да стигна до покрайнините на Ледената пустош и да бъда спасен от някоя скитаща група снегомади.
— Накрая дори и тази надежда избледня. Изтощен от умората и липсата на вода, полегнах в една суха долина между величествени и назъбени черни планини. В отчаянието си изкрещях: „Наистина ли Нимрод Пенироял ще загине по този начин?“, а камъните като че ли ми отговориха: „Аха.“. Всяка надежда беше изгубена, разбираш ли? Предадох душата си на Богинята на смъртта и затворих очи с нагласата, че ще ги отворя отново като призрак в Мрачните владения. Следващия път, когато се опомних, бях увит в кожи и лежах на дъното на кану, а някакви приятни млади хора ме водеха на север.
— Това не бяха колеги изследователи от Ловния район, както предположих в началото. Бяха местни! Да, съществува племе, което действително живее в най-северните части на Мъртвия континент! Дотогава вярвах на традиционната история — онази, която съм сигурен, че си чувал от твоята Гилдия на историците, — в която се твърди, че неколцината бедни окаяници, оцелели след падението на Америка, отпътували на север по леда и се слели с инуитите5, като по този начин създали расата на снегомадите, която познаваме днес. Тогава разбрах, че някои не са заминали, а са останали! Диви, нецивилизовани наследници на една нация, чиято алчност и егоизъм някога бяха посели разруха на земята… и въпреки това в тях се беше запазила достатъчно човечност, за да спасят един беден и изгладнял клетник като Пенироял!
— Съвсем скоро се научих да комуникирам със спасителите си чрез знаци и жестове. Те бяха момче и момиче с имена Перална Машина и Дванадесет Дни За Доставка. Явно също бяха на някаква своя експедиция, когато ме намериха. Копаеха за детонационно стъкло в руините на древен град, наречен Дълют. (В течение на времето разбрах, че дивашкото им племе цени огърлиците от детонационно стъкло подобно на добре облечените дами от Париж и Тракшънград. Двамата ми нови приятели носеха гривни и обеци, направени от него.) Спасителите ми бяха много умели в оцеляването насред страшните пустини на Америка. Обръщаха камъни, под които се криеха ядивни червеи, и намираха питейна вода по някои водорасли. Но тази пустош не беше техният дом. Не, те бяха дошли от дълбокия север и сега явно имаха намерение да се върнат с мен при племето си!
— Представи си въодушевлението ми, Том! Да тръгна по тази река беше като да се върна в началото на света. Първоначално се натъкнахме само на голи камъни, върху които тук-там имаше опустошени от времето стени и криви греди, останали от някои велики сгради на древните. Тогава, един ден, забелязах парче зелен мъх, а после и още едно! След няколко дни пътуване на север се натъкнахме на трева, папрат и тръстика от двете страни на коритото. Самата река ставаше по-чиста, което позволяваше на Дванадесет Дни да лови риба, а Перална Машина я приготвяше за нас всяка вечер на огъня край брега. А дърветата, Том! Ах, брези, дъбове и борове покриваха цялата земя, реката се вливаше в огромно езеро, а там, горе на бреговете, се намираха грубите постройки на племето. Каква гледка представляваха за един историк! Америка отново беше жива след всичките тези хилядолетия!
— Няма да те отегчавам с истории как живях три години с добрите хорица от племето. Нито как спасих красивата дъщеря на вожда, която се казваше Пощенски Код, от прегладняла мечка, как тя се влюби в мен и как се наложи да избягам от разгневения ѝ годеник. Няма да ти обяснявам също как пътувах отново на север по леда и се завърнах след много приключения във Великия ловен район. Можеш да прочетеш за всичко това в моя междуполисен бестселър „Красивата Америка“, когато стигнем в Брайтън.
Том не продума доста дълго време. Главата му беше препълнена с чудесни картини, които разказът на Пенироял беше предизвикал в съзнанието му. Трудно му беше да повярва, че не е чувал за невероятното откритие на професора. Та то беше покъртително! Монументално! Явно Гилдията на историците беше постъпила изключително глупаво, след като беше отхвърлила такъв човек!
Младежът най-накрая съумя да попита:
— Повече не се ли върнахте, професоре? Не организирахте ли втора експедиция с по-добра екипировка…
— Уви, Том — въздъхна Пенироял. — Така и не намерих никого, който да финансира завръщането ми там. Имай предвид, че фотоапаратите и оборудването ми за вземане на проби бяха разрушени при катастрофата на „Алън Куотърмейн“. Взех няколко артефакта с мен, когато напуснах племето, но всички бяха изгубени по време на обратното ми пътуване. Как можех да накарам някого да финансира втора експедиция без доказателства? Честната дума на един алтернативен историк не стига за това. За съжаление — изрече натъжен професорът, — до ден-днешен, Том, има хора, които не вярват, че съм ходил в Америка.