34.
Земята на мъглите
Анкъридж не потъна. Той беше отнесен от силните течения надалеч от Аркангел към гъстата мъгла. От време на време леденият му сал се блъскаше в други ледени късове.
Денят настъпи и по-голямата част от жителите на града се събраха пред парапета на носа на горния етаж. Тъй като двигателите бяха изключени, нямаше кой знае колко работа за вършене. Нямаше също така за какво да се говори, понеже бъдещето изглеждаше толкова мрачно и кратко, че никой не си правеше труда да го обсъжда. Хората стояха в мълчание, слушаха блъскащите се в леда вълни и надничаха през пролуките в мъглата в опит да зърнат тази странна и непозната гледка — океана.
— Мислите ли, че това е просто голяма полиния, или е тясна ивица открита вода? — попита Фрея, изпълнена с надежда, когато излезе на наблюдателната палуба заедно със своя Комитет по транспорта. Нямаше представа какво трябва да облече една маркграфиня, която се е запътила към водния си гроб, затова си беше навлякла един стар бродиран анорак, ботуши от тюленова кожа, които някога обуваше по време на разходките с ледената баржа на майка си, и шапка с помпони. Сега съжаляваше за избора си, защото помпоните постоянно подскачаха някак си жизнерадостно и оптимистично. — Може би ще продължим да се носим, докато не намерим дебел лед, по който да поемем отново?
Уиндолин Пай, която беше бледа и изтощена от грижите за ранените, поклати глава.
— Предполагам, че тези води не замръзват до средата на зимата. Мисля, че ще продължим да се носим, докато не стигнем до някой безлюден бряг или леденият ни къс не се счупи и не потънем. Горкият Том! Горката Хестър! Изминаха такова голямо разстояние, за да ни спасят, а се оказа, че е напразно!
Господин Скейбиъс я прегърна с една ръка и навигаторката се отпусна на него, изпълнена с благодарност. Фрея извърна поглед засрамена. Зачуди се дали да не им сподели, че именно Хестър е причината Аркангел да ги погне, но някак си не ѝ се струваше честно, не и след като горкото момиче не се отделяше от смъртния одър на Том. Както и да е, Анкъридж в момента се нуждаеше от герои. По-добре щеше да бъде, ако хвърли вината за появата на Ловците на онзи мошеник Пенироял. В крайна сметка той беше виновен за всичко останало.
Фрея все още се опитваше да измисли какво да каже, когато един лъскав черен гръб се появи на повърхността точно отпред на ледения сал.
Появи се като кит сред разпенените води и изхвърли съскаща струя въздух, и всички помислиха, че наистина е кит, докато не забелязаха нитовете по металния корпус, люковете, прозорците и надписа.
— Това са онези дяволи паразити! — изкрещя Смю и излезе напред с пушката си за вълци. — Върнали са се за още плячка!
Олюляващата се машина протегна паешките си крака, за да се хване за краищата на ледения къс и да излезе от водата. Бяха изпратени шейни да я посрещнат, управлявани от въоръжени мъже от машинното отделение. Смю вдигна пушката и се прицели внимателно, когато люкът се отвори.