Фрея се пресегна и отмести пушката.
— Недей, Смю. Само един е.
Със сигурност нямаше как този единствен съд да е заплаха, щом се появи толкова открито. Маркграфинята огледа вдървената, кльощава фигура, която се промъкна през люка на паразита и беше подхваната от хората на Скейбиъс. Чуваше, че говорят на висок глас, но не и какво казват. Заедно със Смю, Скейбиъс и госпожица Пай отиде до стълбището, което водеше надолу към покрайнините на града, и зачака изнервена пленникът да бъде доведен при нея. Колкото повече се приближаваше, толкова по-гротескно изглеждаше. Обезобразеното му лице беше обагрено в лилаво, жълто и зелено. Фрея беше наясно, че паразитите похитители са крадци, но не знаеше, че са чудовища!
В следващия миг фигурата вече стоеше пред нея и съвсем не беше чудовище, а просто момче на нейната възраст, на което са причинили ужасни неща. Някои от зъбите му липсваха, на врата му имаше грозна червена линия, но очите му, които примигаха насреща ѝ над маската от синини и рани, бяха черни, ясни и прекрасни.
Фрея се взе в ръце и се опита да звучи като маркграфиня.
— Добре дошъл в Анкъридж, страннико. Какво те води тук?
Боне отвори и затвори уста, но не можеше да измисли какво да каже. Беше загубил говор и картина. През целия път от Гримзби насам планираше този момент, но беше прекарал целия си живот в криене от Сухи и сега му се стори противоестествено да стои тук пред толкова много от тях. Фрея също малко го стресна. Не беше само заради момчешката подстрижка, но изглеждаше някак си по-голяма и по-висока, отколкото я помнеше, и лицето ѝ розовееше, а не беше на онова бледо, замечтано момиче, което беше свикнал да вижда на екраните. Зад нея стояха Скейбиъс, Смю, Уиндолин Пай и половината град. Всички го гледаха с намръщени физиономии. Зачуди се дали в крайна сметка нямаше да е по-добре просто да умре в Гримзби.
— Говори, момче! — нареди джуджето, което стоеше до Фрея. То сръга Боне с пушката си. — Нейно Великолепие ти зададе въпрос!
— Той носеше това, Фрея — съобщи един от групата на Скейбиъс и повдигна очукан метален цилиндър. Хората около маркграфинята се отдръпнаха назад с нервни въздишки, но тя разпозна предмета като старомоден тубус за документи. Взе го от мъжа, отвъртя капака и извади ролка хартия. Погледна отново Боне и му се усмихна.
— Какво е това?
Вятърът незабелязано се беше усилил, откакто „Ларва“ изплува. Той подхвана хартията — покафенелите ѝ от времето краища заплющяха — и заплаши да я отмъкне от ръцете ѝ. Боне се пресегна и я улови.
— Внимателно! Имате нужда от това!
— Защо? — попита Фрея и го огледа отново. На китките на момчето имаше червени следи, където въжетата се бяха впивали в кожата му. Червени следи имаше и на хартията — думи, написани със старо мастило в цвят на ръжда, географски дължини и ширини и тънката, извита линия на бряг. Върху хартията беше ударен печат с предупреждение: Да не се изнася от библиотека „Рейкявик“.
— Това е картата на Снори Улвесон — обясни Боне. — Явно Чичо я е откраднал от Рейкявик преди много години. Беше в стаята с картите през цялото време. Също така има бележки. Обяснено е как да се стигне до Америка.
Фрея се усмихна на добротата на момчето и поклати глава.
— Няма никакъв смисъл. Америка е мъртва.
В желанието си да я убеди, Боне я хвана за ръката.
— Не! Прочетох всичко на път за насам. Снори не е бил измамник. Наистина е намерил зелени райони. Не става въпрос за великолепни гори като онези във въображението на професор Пенироял. Няма мечки. Няма хора. Но има трева, дървета… — Никога не беше виждал трева, камо ли дърво. Въображението му не можеше да му осигури необходимите примери. — Не знам. Ще има животни, птици и риба във водата. Възможно е да се наложи да станете статични, но ще можете да живеете там.
— Никога няма да успеем да се доберем до тези земи — възпротиви се Фрея. — Дори да са истински, няма как да стигнем дотам. В момента се носим върху леден къс.
— Не… — намеси се господин Скейбиъс, който надничаше над рамото на маркграфиня към картата. — Не, Фрея, можем да го направим! Ако само успеем да стабилизираме ледения къс, върху който се намираме, и монтираме няколко перки…
— Не е далеч — съобщи госпожица Пай, която пък надничаше над другото рамо на маркграфинята. Навигаторката постави пръст върху картата, където се намираше един извит проток на име Вайнленд. Там имаше скупчени острови — бяха толкова малки, че можеха да са просто неволно паднали капки мастило, но старият Снори Улвесон беше отбелязал всеки един от тях с детинска илюстрация на дърво. — Разстоянието е около хиляда и сто километра. Нищо не е в сравнение с онова, което вече изминахме!