— Какво си мислехме? — Скейбиъс се обърна към Боне, а той отстъпи с няколко крачки назад при спомена как едва не побърка горкия човек с призрачните си появи в машинното отделение. Главният инженер явно също си спомняше, защото изражението му стана много хладно и далечно, и за момент единствените звуци, които се чуваха, бяха нервните помествания на тълпата и шумоленето на хартията в ръцете на Фрея. — Имаш ли си име, момче? — попита той.
— Боне, сър.
Скейбиъс протегна ръка и се усмихна.
— Струва ми се, че ти е студено, Боне, и ми изглеждаш гладен. Не бива да те държим тук отвън. Можем да обсъдим всичко това в двореца.
Фрея си спомни за обноските си.
— Разбира се! — каза тя, а хората около нея се разпръснаха. Всички говореха развълнувани за картата. — Трябва да дойдеш в Зимния дворец, господин Боне. Ще накарам Смю да направи горещ шоколад. Къде пък е Смю? О, няма значение, мога да го направя и аз…
Маркграфинята тръгна по „Расмусен Проспект“, а зад нея вървяха Скейбиъс и госпожица Пай. Боне крачеше нервен между тях. Други също бързаха да се присъединят към странната процесия, когато мълвата, че момчето от океана е донесло надежда, се разнесе: семейство Аакиук, семейство Умиак, господин Куааник и Смю си проправиха път най-отпред. Фрея прибра картата на Снори Улвесон в стария метален тубус и по пътя се шегува и се смя с всички тях. Поведението ѝ не беше особено достолепно и знаеше, че майка ѝ, баща ѝ, учителите и придворните ѝ не биха го одобрили, но не ѝ пукаше. Времето им беше отминало и сега Фрея беше маркграфиня.
35.
Леденият ковчег
Какво чукане и тракане беше завзело Анкъридж в следващите дни! Какво сияние на работни лампи в дългите нощи и каква феерия от искри бушуваха наоколо, докато Скейбиъс ръководеше изработката на нови перки от резервните платформи и направата на стабилизатори от защитните обвивки на веригите! Какъв грохот и бучене се надигаха от двигателите, чиито разпределителни валове и ремъци бяха преместени! Боне използва „Ларва“, за да пробие ледения къс, и новите перки бяха спуснати внимателно във водата под града, докато Скейбиъс експериментираше с преправения рул. Нищо от гореизброеното не функционираше много добре, но работеше поне достатъчно добре. Седмица след появата на Боне двигателите заработиха на пълни обороти и Фрея усети как градът ѝ се раздвижи под краката ѝ и започна бавно, много бавно да се тласка в океана, докато водата се блъскаше в този леден Ноев ковчег.
Лека-полека продължаваха напред, докато дните станаха по-дълги и айсбергите по-малко, а слънчевите лъчи, които пробиваха мъглата, бяха топли, тъй като Анкъридж пътуваше към ширини, в които все още беше едва късна есен.
Хестър не взе участие в празненствата, срещите и забавите, които се организираха в града през последните седмици от пътуването. Дори не присъства на сватбата на Сьорен Скейбиъс и Уиндолин Пай. Прекарваше по-голямата част от времето си в Зимния дворец при Том и по-късно, когато се връщаше назад в спомените си към тези дни, не помнеше пейзажите — мъртвите острови, струпания лед, който Анкъридж трябваше да разбива, за да премине, нито пък безжизнените планини на Америка, които се издигаха на хоризонта, — а само малките знаци за възстановяването на любимия си.
Настъпи денят, в който госпожица Пай събра целия си кураж и всичките познания, добити от медицинските ѝ книги, и оперира Том — забърка с дълги пинсети в тялото му, докато… е, по това време Хестър вече беше припаднала, но когато се съвзе, госпожица Пай ѝ подаде куршума — малко смачкано топче от синьо-сив метал, което изглеждаше напълно безобидно.
След това настъпи денят, в който Том за първи път отвори очи и заговори — трескави, безсмислени приказки за Лондон, Пенироял и Фрея, но беше по-добре от нищо и тя го хвана за ръката, целуна го по челото и го остави отново да се унесе в неспокоен и изпълнен с бълнуване сън.
След като вече нямаше опасност Том да умре, маркграфинята започна да го посещава често. Хестър дори ѝ позволи от време на време да я сменя на поста ѝ, защото самата тя не се чувстваше особено добре, тъй като с носещия се по водата град не бяха на едно и също мнение. В началото двете момичета се чувстваха неловко заедно, но след няколко посещения Хестър се осмели и попита: