— Смяташ ли да им кажеш?
— На кого какво да кажа?
— Че аз съм тази, която ви продаде на Аркангел?
Фрея също си задаваше този въпрос и помисли малко, преди да отговори.
— Какво ще стане, ако го направя?
Хестър заби поглед в пода и заглади дебелия килим със старите си ботуши.
— В такъв случай няма да мога да остана. Ще замина нанякъде и ти ще получиш Том.
Фрея се усмихна. Винаги щеше да обожава Том, но увлечението ѝ по него се беше изпарило някъде в ледовете на Гренландия.
— Аз съм маркграфинята на Анкъридж — заяви тя. — Ще се оженя по политически причини за някого от долния етаж на града или… — (Тя се поколеба и се изчерви при мисълта за Боне, който беше толкова сладък и странен.) — Както и да е — продължи бързо, — искам да останеш. Анкъридж се нуждае от някого като теб на борда си.
Хестър кимна. Представи си баща си преди време в някоя зала в Хай Лондон. Вероятно беше провел същия разговор с Магнъс Кроум.
— Значи, когато има някакви неприятности като Чичо и Изгубените момчета, нападение от аеропирати или предател като Пенироял, който трябва да бъде убит бързо, ще се обръщаш към мен да ти свърша мръсната работа?
— Е, изглеждаш доста добра в това — отвърна Фрея.
— Какво ще стане, ако не се съглася?
— Тогава ще разкажа на всички за Аркангел. Междувременно ще пазя нашата тайна.
— Това е изнудване — възпротиви се Хестър.
— О, сериозно? Ужас! — Маркграфинята изглеждаше доволна от себе си, сякаш най-накрая беше разбрала как трябва да се управлява един град.
Хестър я изгледа и ѝ се усмихна с кривата си усмивка.
През една от нощите в края на пътуването Хестър се разбуди от дрямката си в стола до леглото на Том от един слаб и добре познат глас:
— Хет?
Тя се разсъни и се наведе над любимия си. Замилва го по челото и му се усмихна с бледо и изтормозено лице.
— Том, вече си по-добре!
— Мислех, че ще умра — отвърна той.
— Беше на косъм.
— Какво стана с Ловците?
— Няма ги. Аркангел затъна в леда някъде зад нас. Насочили сме се на юг, право в сърцето на някогашната Америка. Е, технически погледнато е възможно да е някогашната Канада. Никой не знае къде е била някогашната граница.
Том се намръщи.
— Значи професор Пенироял не е лъгал? Мъртвият континент наистина е отново зелен?
Хестър се почеса по главата.
— Не съм много сигурна. Появи се една стара карта… сложно е за обяснение. В началото не знаех защо трябва да се доверяваме повече на Снори Улвесон, отколкото на Пенироял, но определено има зелени местности тук. Понякога, когато мъглата се вдигне, се виждат малки криви дървета и някакви неща, които са се вплели в планините, сякаш от това зависи животът им. Предполагам, че именно тези неща са вдъхновили историите на пилотите. Но това дори не се доближава до обещанията на Пенироял. Няма никакъв Ловен район. Само един-два острова. На Анкъридж ще му се наложи да стане статичен град.
Думите на Хестър изплашиха Том. Тя го стисна за ръката и се прокле за несъобразителността. Забрави колко много се страхуваха от живота на голата земя гражданчетата като него.
— Родена съм на остров, нали помниш? Беше приятно там. Ще си живеем добре и тук.
Том кимна, усмихна се и се втренчи в нея. Изглеждаше добре, макар и малко бледа. Все още дори не се доближаваше до определението за красавица, но беше прелестна в новите си черни дрехи, които беше взела от магазин на „Бореал Аркейд“, за да замени затворническото си облекло. Беше си измила косата и я беше вързала назад с нещо сребристо. За първи път не се опита да скрие лицето си, докато я гледаше. Погали я по бузата.
— А ти добре ли си? Изглеждаш ми малко бледа.
Хестър се засмя.
— Ти си единственият, който забелязва как изглеждам. Имам предвид освен очевидното. Просто съм малко отпаднала. — (По-добре беше да не му казва какво беше открила Уиндолин, когато отиде да ѝ се оплаче от морска болест. Шокът можеше да влоши състоянието му още повече.)
Том докосна устата ѝ.
— Знам, че си се почувствала ужасно, когато ти се е наложило да убиеш онези мъже. Все още се чувствам виновен, че убих Шрайк, Пюси и Генч. Вината не е твоя. Трябваше да го направиш.
— Да — прошепна в отговор Хестър и се усмихна при мисълта колко различни бяха двамата, защото, когато се замислеше за смъртта на Масгард и Ловците, въобще не изпитваше вина, а само удовлетворение и задоволство, че се е справила. Легна на леглото до Том, прегърна го и отново си спомни за всички неща, които се бяха случили, откакто стъпиха за първи път в Анкъридж. — Аз съм дъщеря на Валънтайн — изрече нежно тя, когато се увери, че любимият ѝ спи. Това беше най-прекрасното нещо на света — да лежи с Том в обятията си и с детето му в утробата си.