Фрея се събуди от лъча сребриста дневна светлина, който се процеждаше между завесите ѝ. На улицата пред двореца ѝ някой викаше.
— Земя! Земя!
Това съвсем не бяха новини, тъй като Анкъридж се намираше близо до земя вече дни наред и се движеше внимателно по един дълъг и тесен проток към мястото, което Снори Улвесон беше нарекъл Вайнленд. Но виковете продължиха. Фрея стана от леглото, облече си халата, дръпна завесата, отвори високия прозорец и излезе навън на студения балкон. Зората беше чиста като лед. От двете страни на града се издигаха покрити със сняг черни планини, които хвърляха сенките си. Насред скалите и сипеите се подаваха изтощени борове като първите наболи косъмчета на обръсната глава. И там…
Фрея стисна парапета на балкона с две ръце, благодарна на хапещия студ на ледения метал, който ѝ даваше увереност, че не сънува. Пред тях се виждаха очертанията на остров, който се подаваше от мъглата и като че ли висеше над спокойната вода. Забеляза борове по високите места и брези, на които все още бяха останали по няколко от летните листа, приличащи на златни монети. Склоновете бяха покрити със зелен пирен и кафява орлова папрат. Видя сняг върху някои от офиките, трънките и дъбовете, а отвъд цялата тази невероятна картина проблясваше пролив, който отвеждаше до втори остров и до трети. Фрея се засмя на глас, а градът ѝ потрепери под нея за последен път, когато намали, за да я отведе безопасно в тайните земи на Запада.
Благодарности
Искам да благодаря на всички в „Схоластик“ и най-вече на Кирстен Скидмор и Холи Скийт за помощта и съветите им по време на написването на тази книга.
Филип Рийв
Дартмур, 2003
За автора
Филип Рийв е роден в Брайтън през 1966 г. Още като ученик се запалва по рисуването, легендата за крал Артур и правенето на ултра нискобюджетни филми. Завършва Кембриджширския колеж по изкуства и технологии, където интересите му прерастват до писане, илюстриране, история и актьорско майсторство. Образованието му на човек на изкуството не е от особена полза в намирането на работа, затова се завръща в Брайтън, за да работи в малка независима книжарница, а в свободното си време се занимава с различни непечеливши занимания като сценарист/продуцент/режисьор на нискобюджетни филми и комедийни проекти. Също така е съавтор на мюзикъла „Министерството на бисквитите“, но в началото на 90-те години недостигът на средства го принуждава да се захване с рисуване и да стане илюстратор на свободна практика.
По това време започва да пише романи и дебютът му „Смъртоносни машини“ е публикуван през 2001 година. Той печели наградите „Смартис Голд“, „Блу Питър: Книга на годината“ и „Блу Питър: Книга, която не успях да оставя“ — изненада, която довежда до изказването му „Майка му стара!“ пред милиони зрители. (Може би поради тази причина не получава „Блу Питър: Значка“.) Следват четири продължения, последното от които — „Тъмна равнина“ — печели наградата за детски книги на „Гардиън“ и тази на „Лос Анджелис Таймс“. Също така написва роман, чието действие се развива по време на Тъмните векове на Великобритания — „Тук почива Артур“, който печели „Карнеги Медал“, и самостоятелен роман за млади читатели — „Дракони не съществуват“. Едни от последните му книги — „Фийвър Кръмб“ и „Мрежа от въздух“ — се завръщат в света на „Смъртоносни машини“.
Филип и съпругата му Сара се преместват от Брайтън в Девон през 1998 година, а сега живеят в Дартмур със сина си Сам.