5.
Лисичите демони
Гласът на Пенироял продължаваше да ехти от пилотската кабина, когато Хестър се събуди на следващата сутрин. Цяла нощ ли беше стоял там? Вероятно не, помисли си тя, докато си миеше лицето в камбуза на „Джени Ханивър“. Сигурно се е наспал, за разлика от горкия Том, и сега се е върнал, примамен от аромата на сутрешното кафе.
Погледна през прозореца, докато си миеше зъбите — беше готова да приеме всякаква гледка, само не и собственото си отражение в огледалото над мивката. Небето беше с цвят на крем карамел и по него се носеше облак, подобен на листо ревен. В средата на прозореца имаше три малки черни точки. Петна мръсотия, помисли си Хестър, но когато се опита да ги изчисти с ръкава си, разбра, че греши. Намръщи се, взе телескопа и погледна през него. Намръщи се още повече.
Отиде в пилотската кабина и завари Том да се приготвя за лягане. Бурята не беше отминала, но вече бяха прелетели над планините и макар вятърът да ги забавяше, нямаше опасност да бъдат отнесени от някоя вулканична струя или да се разбият в някой зъбер. Любимият ѝ изглеждаше изморен, но доволен. Той направо засия, когато Хестър влезе в пилотската кабина. Пенироял седеше в мястото на помощник-пилота, а в ръката си държеше чаша от най-доброто кафе на „Джени“.
— Професорът ми разказваше за някои от експедициите си — сподели развълнуван Том и стана, за да позволи на любимата си да поеме управлението. — Няма да повярваш какви приключения е имал!
— Сигурно няма — съгласи се момичето. — Но единственото нещо, което ме интересува в момента, е защо няколко бойни дирижабъла ни преследват.
Пенироял изграчи изплашено, но побърза да закрие устата си с ръка. Том отиде до прозореца на бакборда, за да се увери в думите на Хестър. Точките ги приближаваха и нямаше никакво съмнение, че са дирижабли — три на брой, летящи в редица.
— Вероятно са търговци, насочили се към Въздушен пристан — изрече обнадежден той.
— Това не е конвой — отвърна Хестър. — Заели са атакуваща формация.
Том взе увеличителните очила от кукичката им под главното табло. Дирижаблите бяха на около петнадесет километра зад тях, но бяха бързи и добре въоръжени. На иначе изцяло белите им балони беше нарисуван някакъв зелен символ. Това ги караше да изглеждат абсурдно застрашителни — като призраци на дирижабли, излезли посред бял ден.
— Това са бойни летателни апарати на Лигата — промълви Хестър безизразно. — Познавам този модел. „Лисичи демони Мурасаки“.
Звучеше изплашена, и то основателно. Двамата с Том внимаваха да не застават на пътя на Лигата на антимобилистите през изминалите две години, тъй като „Джени Ханивър“ някога принадлежеше на техен агент — горката мъртва Ана Фанг — и макар да не го бяха точно откраднали, знаеха, че Лигата вероятно има друго становище по въпроса. Очакваха да намерят безопасност и спокойствие на север, доколкото там нямаше много от агентите на антимобилистите след миналогодишното падане на Шпицберген Статик.
— По-добре да побързаме — каза Хестър. — Да си плюем на петите и да се опитаме да им се измъкнем или пък да пробваме да ги объркаме в планините.
Том се поколеба. „Джени Ханивър“ беше много по-бърз, отколкото дървената му гондола и боклучавите му двигатели предполагаха, но се съмняваше да успее да избяга на Лисичи демони.
— Ако се опитаме да се измъкнем, само ще изглеждаме виновни — каза той. — Не сме направили нищо нередно. Ще говоря с тях и ще видя какво искат…
Посегна към радиото, но Пенироял сграбчи ръката му.
— Том, недей! Чувал съм много неща за тези бели дирижабли. Те въобще не са на Лигата на антимобилистите! Принадлежат на Зелена буря, нова фанатична групировка, която оперира от тайните си бази тук, на север. Те са екстремисти, заклели са се да унищожат всички градове… и всички хора! Велики богове, ако им позволиш да ни настигнат, ще ни убият!
Лицето на изследователя беше прежълтяло като кашкавал, а по челото и носа му лъщяха капчици пот. Ръката, която беше стиснала тази на Том, трепереше. Младежът първоначално не разбра какво не е наред. Надали човек като професор Пенироял, който е преживял толкова много приключения, може да се страхува. Хестър се обърна към прозореца точно навреме, за да види, че един от приближаващите ги дирижабли е изстрелял ракета, която да даде сигнал на „Джени Ханивър“ да позволи скачване. Тя не вярваше на Пенироял, но имаше нещо заплашително в тези летателни апарати. Не мислеше, че са ги открили случайно. Струваше ѝ се, че са изпратени да ги намерят.