Дирижабълът беше ударен от още ракети. Една откачена перка изсвистя наблизо и полетя към снежните полета като дефектен бумеранг. Том продължаваше да се занимава с управлението, но „Джени Ханивър“ отказваше да му се подчинява — или рулят не беше изправен, или въжетата, чрез които работеше, се бяха скъсали. От една пролука в планините ги заля свиреп порив на вятъра, който запрати дирижабъла право към Лисичите демони. По-близкият от двата направи рязка маневра, за да избегне сблъсъка, но вместо това се вряза в спътника си.
Експлозията, която беше на по-малко от двадесет метра дясно на борд, изпълни пилотската кабина на „Джени“ с потресаващо ярък блясък. Когато зрението на Хестър отново се проясни, тя видя летящите в небето останки. Чу свистенето и разбиването на по-големите парчета на Лисичите демони, които падаха в планинския проход долу. Чу също грохота на двигателите на Новая-Нижни на няколко километра зад тях, както и скърцането и бученето на колелата му, докато се оттегляше на юг. Чу ударите на собственото си сърце — то биеше много шумно и бързо — и осъзна, че двигателите на дирижабъла им са спрели. От все по-френетичните опити на Том да се справи с управлението, ставаше ясно, че няма голяма надежда да заработят отново. През счупените прозорци нахлуваше безмилостен вятър, който носеше след себе си снежинки, студ и свежия мирис на лед.
Хестър изрече бърза молитва за душите на пилотите на Зелена буря с надеждата, че призраците им ще побързат да се оттеглят в Мрачните владения и няма да останат тук, за да създават повече проблеми. След това отиде до Том. Той се отказа от безсмислената си борба с управлението и я прегърна. Двамата постояха така известно време, с вперени в пейзажа пред тях погледи. „Джени“ прелетя покрай един голям вулкан. От другата му страна нямаше повече планини, само безкрайна синьо-бяла равнина, която се простираше до хоризонта. Оставиха се на милостта на вятъра, който ги запрати в Ледената пустош.
6.
Над леда
— Положението е много лошо — заяви Том. — Не мога да поправя двигателите, без да кацнем, а ако го сторим…
Нямаше нужда да довършва. Минаха три дни от бедствието в прохода Драхен и под реещото се туловище на „Джени Ханивър“ пейзажът изглеждаше враждебен като някаква замръзнала луна — безкрайна пустош от дебели ледове. Тук и там през белотата се мярваше по някой планински връх, но те също бяха безлюдни, бели и негостоприемни. Нямаше следа от села, градове или скитащи снегомади, нито пък идваше отговор на постоянните призиви за помощ, които отправяха. Макар да беше едва ранен следобед, слънцето вече залязваше. То представляваше червен диск, който не даваше никаква топлина.
Хестър прегърна Том, който трепереше под дебелото си вълнено авиаторско палто. Тук беше ужасно студено. Студът беше като живо същество, което се притиска в плътта ти и търси начин да пропълзи през порите, за да изгаси ядрото от топлина в тялото ти. Хестър имаше чувството, че вече беше успял да проникне в костите ѝ, усещаше как дълбае в белега, който мечът на Валънтайн беше оставил върху лицето ѝ. Въпреки това все още ѝ беше по-топло, отколкото на горкия Том, който беше навън и се занимаваше с двигателите вече повече от час, като се опитваше да изстърже натрупалия се по тях лед и да ги поправи.
Тя го заведе отзад и го сложи да седне на леглото в каютата им, след което натрупа одеяла и резервни палта върху него и го прегърна, за да сподели малкото си останала топлина с него.
— Как е професор Пенироял? — попита той.
Хестър изсумтя. Трудно ѝ беше да отговори. Изследователят не се беше съвзел и тя започваше да подозира, че никога нямаше да го стори. За момента лежеше в леглото, което беше приготвила за него в камбуза, завит със собствената му преносима завивка и с няколкото одеяла, които двамата с Том можаха да заделят.
— Всеки път, когато си помисля, че вече си е заминал и е време да го хвърля зад борда, той се размърдва и промърморва и не мога да го сторя.
Хестър задряма. Беше лесно и приятно да заспи. В съня ѝ някаква странна светлина изпълни каютата — потрепващо сияние, което пулсираше като МЕДУЗА. При спомена за онази нощ, тя се притисна по-близо до Том и устата ѝ намери неговата. Когато отвори око, светлината от съня ѝ все още не си беше отишла и заливаше красивото лице на любимия ѝ.