Кацнаха на почти изоставено аеропристанище близо до предната част на горния етаж на града. Уредникът и съпругата му — мили, закръглени и жълъдовокафяви на цвят хора в парки и вълнени шапки — насочиха дирижабъла им към един куполовиден хангар, който се отвори като цвете, след което отведоха Пенироял на носилка към дома си зад пристанищния офис. Там, в топлата кухня, гостите се насладиха на кафе, бекон и топли лакомства. Том и Хестър започнаха да нагъват като освирепели под одобрителните погледи на домакините си, които ги приветстваха:
— Добре дошли, пътешественици! Добре дошли, добре дошли, добре дошли в Анкъридж!
7.
Призрачен град
Денят беше сряда, а в сряда шофьорът на Фрея винаги я караше до Храма на Ледените богове, за да може да им се помоли за насока. Храмът беше на едва десет метра от двореца ѝ, на същата издигната платформа до задната част на града, затова не беше нужно да си прави труда да извика шофьора си, да се качи в официалния бръмбар, да измине малкото разстояние и да слезе отново, но въпреки това изпълни целия ритуал. Не е редно една маркграфиня да върви пеш.
Фрея за пореден път коленичи в слабо осветената вътрешност на замръзналия храм, погледна към прекрасните ледени статуи на Владетеля и Владетелката и ги помоли да ѝ кажат какво да прави или поне да ѝ изпратят знак, с който да ѝ покажат, че стореното от нея е правилно. Отново не получи отговор — не се появи никаква чудотворна светлина, не чу шептящи направо в съзнанието ѝ гласове, нито пък видя ледът на пода да образува някакво съобщение. Компания ѝ правеше единствено постоянното мъркане на двигателите, които караха платформата под коленете ѝ да потреперва, а зимният мрак се притискаше в прозорците. Мислите ѝ продължиха да блуждаят към глупави и дразнещи теми като изчезващите от двореца вещи. Това я разгневяваше и малко я плашеше. Някой влизаше в покоите ѝ и крадеше нещата ѝ. Попита Ледените богове кой е крадецът, но, естествено, те не отговориха и на този ѝ въпрос.
Най-накрая се помоли за майка си и баща си и се зачуди какво ли е там, долу, в Мрачните владения. От смъртта им насам започна да осъзнава, че така и не ги опозна, както другите хора познаваха родителите си. За нея винаги се грижеха бавачки и прислужници и виждаше родителите си единствено по време на вечеря или по официални поводи. Наричаше ги „Ваше Великолепие“ и „Сър“. Моментите на най-голяма близост, които бе имала с тях, бяха летните вечерни пикници, когато потегляха с баржата на маркграфинята — обикновени семейни срещи, на които присъстваха само Фрея, мама, татко и около седемдесет прислужници и придворни. А след това се разбушува чумата и дори не ѝ позволяваха да ги вижда, а после починаха. Няколко прислужници ги положиха в баржата, запалиха я и я изпратиха по леда. Фрея стоеше пред прозореца си и наблюдаваше как пушекът се издига нагоре. Имаше чувството, че родителите ѝ никога не бяха съществували.
Шофьорът ѝ я чакаше пред храма, крачеше напред-назад и рисуваше разни неща в снега с предната част на ботуша си.
— У дома, Смю — съобщи маркграфинята и докато мъжът забърза да отвори капака на бръмбара, тя погледна към предната част на града и се замисли колко малко светлини бяха останали на горния етаж в последно време. Спомни си, че издаде прокламация за празните къщи, с която заяви, че, ако желае, всеки от работниците в машинното отделение може да се премести от малкия си мръсен апартамент долу в някоя от празните вили тук, горе, но малцина се бяха възползвали. Вероятно харесваха мръсните си жилища или се нуждаеха от удобството на добре познати неща също като нея.
На фона на белотата и сивотата долу в аеропристанището се отличаваше едно пищно червено петно.
— Смю? Какво е това? Да не би да е кацнал дирижабъл?
Шофьорът се поклони.
— Пристигна миналата вечер, Ваше Великолепие. Търговски е, на име „Джени Ханивър“. Бил е преследван от аеропирати или нещо подобно и има огромна нужда от поправка по думите на уредника на пристанището Аакиук.
Фрея огледа дирижабъла с надеждата да различи повече детайли от него. Трудно ѝ беше да вижда добре през сипещия се от покривите сняг. Колко странно беше да долетят странници на борда на Анкъридж след толкова дълго време!
— Защо не ми каза по-рано? — попита тя.
— Обикновено маркграфинята не се уведомява, когато пристигне някой търговски дирижабъл, Ваше Великолепие.