— Кой се намира на борда на този летателен апарат? Интересен ли е?
— Двама млади пилоти, Ваше Великолепие. И един по-възрастен мъж, който е техен пасажер.
— О — отвърна Фрея, позагубила интерес. За момент почти се развълнува и си представи как кани новодошлите в двореца, но, разбира се, нямаше как маркграфинята на Анкъридж да общува с обикновени пилоти и човек, който дори не можеше да си позволи свой собствен дирижабъл.
— Натсуърти и Шоу са имената, които Аакиук ми спомена, Ваше Великолепие — продължи Смю и ѝ помогна да се качи в бръмбара. — Натсуърти, Шоу и Пенироял.
— Пенироял? Да не би да става въпрос за професор Нимрод Пенироял?
— Мисля, че това беше правилното име, да, Ваше Великолепие.
— Тогава аз… Тогава аз… — Фрея се заобръща във всяка една възможна посока, след което си намести бонето и поклати глава. Традициите, които бяха нейна пътеводна светлина, откакто всички умряха, не казваха нищо за това „Какво да правиш, когато се случи чудо“. — О — прошепна маркграфинята. — О, Смю, трябва да го приветствам! Отиди до аеропристанището! Доведи го в залата на съвета… не, в голямата зала за приеми. Веднага след като ме закараш до вкъщи, трябва да отидеш и да… не, върви сега! Ще вървя до двореца!
Фрея побягна обратно към храма, за да благодари на Ледените богове, че ѝ изпратиха знака, който очакваше.
Дори Хестър беше чувала за Анкъридж. Въпреки малките си размери той беше един от най-известните ледени градове, тъй като името му можеше да се проследи до стара Америка. Група бежанци бяха напуснали оригиналния Анкъридж малко преди Шейсетминутната война и бяха създали ново селище на брулен от бурите северен остров. Там оцелели през чуми, земетресения и ледени периоди, докато бумът на Движението не достигнал Севера. Тогава всеки град бил принуден да започне да се движи или бивал заплашен от изяждане от онези, които вече се превърнали в самоходни градове, и хората на Анкъридж преустроили своя дом и тръгнали на безкрайните си пътешествия по леда.
Градът не беше хищник и малките челюсти в предната му част се използваха само за събирането на изоставени вещи или копането на лед за котелите. Жителите му преживяваха, като търгуваха по покрайнините на Ледената пустош, където се свързваха чрез малки елегантни бордови мостове с другите мирни градчета и организираха пазар, на който боклучарите и археолозите можеха да се събират и да купуват нещата, които намират в леда.
В такъв случай какво правеше тук, на километри от търговските пътища, поел на север към сърцето на зимата? Този въпрос глождеше Хестър, докато помагаше да закотвят „Джени Ханивър“, и продължаваше да я гложди, когато се събуди след дългия и ободряващ сън в къщата на уредника на пристанището. На неясния сумрак, който минаваше за дневна светлина, успя да види, че полумесеците от бели имения, обърнати към аеропристанището, бяха покрити с ръжда и че много от сградите бяха със счупени прозорци, които им придаваха вид на очни кухини на черепи. Самото пристанище също беше на ръба на разрухата: суровият вятър вееше боклуци и сняг върху празните хангари, а едно мършаво куче вдигна крак над купчина стари релси.
— Колко жалко, колко жалко — каза госпожа Аакиук, съпругата на уредника на пристанището, докато приготвяше втора закуска за младите си гости. — Ако можехте да видите това прекрасно място едно време. Беше толкова красиво и оживено. Когато бях момиче, дирижаблите чакаха на опашка, за да могат да кацнат. Небесни яхти, моторници, състезателни платноходи и великолепни лайнери, кръстени на филмови кралици от стария свят — „Одри Хепбърн“ и „Гонг Ли“ — идваха, за да изпробват късмета си в регатата „Бореал“.
— Какво се случи? — попита Том.
— О, светът ни се промени — отвърна печално госпожа Аакиук. — Плячката намаля и големите градове хищници като Аркангел, които преди дори нямаше да ни обърнат внимание, сега ожесточено ни преследват.
Съпругът ѝ кимна и наля димящо кафе на гостите.
— Тази година се появи чумата. Качихме на борда няколко снегомади, които тъкмо бяха намерили части от стари орбитални оръжия, разбили се в леда близо до полюса, и се оказа, че са заразени с някакъв ужасен генетично създаден вирус от Шейсетминутната война. О, не се тревожете, тези старинни вируси си свършват работата и след това мутират в нещо безобидно. Разпространи се из града като горски пожар и отне живота на стотици. Дори старата маркграфиня и съпругът ѝ починаха. Когато всичко приключи и карантината беше вдигната, много хора вече не виждаха никакво бъдеще за Анкъридж, затова се качиха на дирижаблите си и отлетяха в търсене на по-добър живот в други градове. Съмнявам се да сме останали повече от петдесет души тук.