— Наистина? — изуми се Том. — Но как е възможно толкова малко хора да поддържат град с тези размери в действие?
— Не могат — отвърна Аакиук. — Не и вечно. Но старият господин Скейбиъс, главният инженер по двигателите, направи чудеса — създаде много автоматични системи, умни джаджи от Стара технология и подобни, — които ще ни помогнат да се движим достатъчно дълго.
— Достатъчно дълго за какво? — попита подозрително Хестър. — Къде отивате?
Усмивката на уредника на пристанището се изпари.
— Не мога да ти кажа, госпожице Шоу. Кой може да гарантира, че няма да отлетите и да продадете маршрута на Аркангел или на някой друг хищник? Не желаем да ни погнат по Дебелия лед. А сега си изяжте тюленските бургери, след което ще отидем да проверим дали не можем да намерим някакви резервни части, с които да поправим очукания ви „Джени Ханивър“.
Нахраниха се и тръгнаха след Аакиук през доковете към огромен склад. На слабата светлина забелязаха купища със стари двигатели, панели от гондоли, върху които, за да се пести място, бяха наредени резервни части, взети от пилотски кабини или разглобени дирижабли, и изкривени алуминиеви подпори на балони, които приличаха на ребрата на гигант. Над тях висяха перки във всякакви размери и едва се поклащаха в ритъма на движещия се град.
— Това беше складът на братовчед ми — обясни Аакиук и освети с електрически фенер купчините с боклуци. — Той почина по време на чумата. Предполагам, че сега е мой. Не се тревожете, няма нещо в един дирижабъл, което да не мога да поправя, а в последно време нямам кой знае колко занимания.
Докато го следваха през ръждивия мрак, нещо малко издрънча и като че ли задраска някъде сред металните рафтове с части. Хестър, както винаги нащрек, се загледа в посоката на звука и впери единственото си око в сенките, за да открие причината за шума. Нищо не помръдна. Вероятно на това изоставено място постоянно падаха разни дребни неща, нали така? Все пак това беше едно помещение с ненадеждни амортисьори, които се люлееха и потреперваха, докато Анкъридж се движеше върху леда. Хестър обаче не можеше да се отърве от чувството, че ги наблюдават.
— Двигатели „Жьоне-Каро“, нали? — попита господин Аакиук. Човекът очевидно харесваше Том — всички харесваха Том — и даваше всичко от себе си, за да помогне, като ходеше напред-назад между купчините с боклуци и проверяваше наличността в голяма, покрита с мъх счетоводна книга. — Мисля, че имам нещо, което ще стане. Газовите ви камери са старо тибетско производство, така като ги гледам — тях не мога да ги закърпя. Ще ги заменим с едни хубави RJ50 от „Вечерница Жан-Чен“. Да, мисля, че след три седмици вашият „Джени Ханивър“ отново ще е в изправност.
В синия мрак долу три чифта внимателни очи гледаха на малкия екран зърнестите изображения на Том, Хестър и уредника на пристанището. Три чифта уши, които бяха бели като подземни гъби, се напрягаха, за да чуят тенекиените и изкривени гласове, които идваха от света отгоре.
След като се върнаха в къщата на уредника на пристанището, госпожа Аакиук снабди Том и Хестър с високи гумени ботуши, снегоходки, термобельо, дебели вълнени пуловери, ръкавици, шалове и парки. Даде им също така маски против студ — ватирани кожени предмети с оптически стъкла от прозрачна слюда и филтър, през който да се диша. Госпожа Аакиук не сподели откъде са се появили тези неща, но Хестър забеляза снимките с траурни лентички на домашния олтар и предположи, че двамата с Том са облечени с дрехите на мъртвите деца на семейството. Надяваше се тези чумни бацили наистина да са мъртви, както твърдеше уредникът. Маската ѝ хареса много.
Отидоха в кухнята и завариха Пенироял до печката с крака в леген с гореща вода и превръзка около главата. Беше блед, но иначе изглеждаше добре, докато сърбаше от чаша с чай от мъх. Той поздрави оживено Том и Хестър.
— Радвам се да видя, че сте добре! Само какво приключение, ах! Материал за следващата ми книга…
Един месингов телефон на стената до печката нададе тенекиен звън. Госпожа Аакиук побърза да вдигне и се заслуша много внимателно в съобщението, което ѝ предаде госпожа Умиак. На лицето ѝ грейна широка усмивка. Тя остави слушалката обратно на мястото ѝ и се обърна към гостите си. Едва можеше да говори от вълнение.
— Чудесни новини, мили мои! Маркграфинята ще ви удостои с аудиенция! Самата маркграфиня! Ще изпрати шофьора си да ви отведе в Зимния дворец! Каква чест! Сега, като се замисля, от скромната ми кухня ще отидете направо в залата за приеми на маркграфинята!