8.
Зимният дворец
— Какво е маркграфиня? — просъска Хестър към Том, когато излязоха отново навън на хапещия студ. — Звучи ми като нещо, което мажеш на филийката си…
— Предполагам, че е един вид кметица — отвърна младежът.
— Маркграфиня — намеси се Пенироял — е женската версия на маркграф. В много от тези северни градове се срещат подобни — това са наследствени управляващи семейства с титли, които се предават от поколение на поколение. Маркграф. Марккмет. Граф. Електор Урбанус на Айзенщат. Директор на Аркангел. Тук са много отдадени на традициите си.
— Е, не разбирам защо просто не я нарекат кметица и да се свършва — изрече сърдито Хестър.
Пред портите на пристанището ги очакваше бръмбар — електрическо превозно средство като онези, които Том помнеше от Лондон, — макар че не беше виждал толкова красив като този. Той беше боядисан в яркочервено, а от едната му страна имаше златна буква Р, заобиколена от завъртулки. Единственото колело отзад беше по-голямо, отколкото при нормалните бръмбари, и с шипчета, за да може да се движи в снега. На извитите калници над двете предни гуми бяха монтирани големи електрически фенери и снежинките танцуваха лудешки на двата им лъча.
Шофьорът ги забеляза и отвори капака от стъклопласт. Той беше облечен в червена униформа със златни ширити и еполети и когато се изправи в пълния си ръст, за да ги посрещне, Хестър осъзна, че стига едва до кръста ѝ. Дете, помисли си първоначално, но бързо видя, че е доста по-стар от нея. Главата му беше на голям човек върху набито малко тяло. Тя бързо извърна поглед, защото осъзна, че се е втренчила насреща му по същия дразнещ, любопитстващ и съжалителен начин, по който я гледаха и нея.
— Казвам се Смю — заяви шофьорът. — Нейно Великолепие ме изпрати, за да ви отведа в Зимния дворец.
Всички се качиха в бръмбара, като Том и Хестър седнаха от двете страни на Пенироял на задната седалка — професорът заемаше изненадващо много място като за дребен човек. Смю затвори капака и потегли. Том се обърна, за да помаха на семейство Аакиук, които наблюдаваха от прозореца на къщата си, но аеропристанището се беше изгубило сред навявания сняг и зимния мрак. Бръмбарът се движеше по голяма улица, от двете страни на която имаше магазини, ресторанти и големи вили. Всички те бяха тъмни и мъртви.
— Това е „Расмусен Проспект“ — съобщи Смю. — Много елегантна улица. Минава точно през средата на горната част на града — от кърмата до носа.
Том погледна навън през капака на бръмбара. Беше впечатлен от това красиво и опустяло място, макар празнотата да го изнервяше. Накъде се беше насочил градът в този мъртъв Север? Потрепери под дебелите си дрехи и си спомни прекараното време на борда на друг град, попаднал на грешното място, насочил се към мистериозна дестинация: Тънбридж Уийлс, чийто побъркан кмет го закара във водния му гроб в Казашко море.
— Почти стигнахме — съобщи неочаквано Смю. — Зимният дворец — резиденция на Дома Расмусен от осемстотин години насам.
Наближиха задната част на града. Електрическият двигател на бръмбара простена, когато поеха нагоре по една дълга рампа. На върха ѝ се намираше дворецът, който Том беше забелязал от въздуха предишната вечер — целият беше осеян с бели метални кули и балкони. Горните етажи изглеждаха празни и изоставени, но на долните някои от прозорците светеха. Пред кръглата предна врата горяха газови огньове в бронзови триножници.
Бръмбарът спря на заледената алея и Смю отвори и задържа капака, докато пътниците му слязат. След това хукна по стъпалата на двореца, отвори външната врата и ги покани в малко помещение, наречено топлинна камера. Затвори вратата и след няколко секунди, след като студеният въздух, нахлул с посетителите, се стопли от нагревателите по стените и тавана, се отвори една вътрешна врата. Последваха Смю в коридор с ламперия, чиито стени бяха покрити с гоблени. Пред тях се извисиха огромни двойни врати, покрити с безценни сплави от Стара технология. Смю почука, измърмори: „Почакайте тук, моля!“ и хукна към един страничен коридор. Сградата изскърца едва — олюляваше се в ритъма на движещия се град. Миришеше на плесен.
— Това не ми харесва — каза Хестър и вдигна поглед към дебелите паяжини, които висяха от полилеите и топлопроводите. — Защо ни повикаха тук? Възможно е да е капан.
— Пълни глупости, госпожице Шоу — скастри я Пенироял и се опита да не изглежда особено обезпокоен от предположението ѝ. — Капан? Защо ѝ е на маркграфинята да ни поставя капан? Тя е височайша личност, не забравяй, един вид кметица.