Тази сутрин Фрея имаше отговор за тях. Не беше сигурна обаче дали щеше да им хареса.
Закуси сама на големия черен стол на дългата черна маса. Дрънченето на ножа в чинията и лъжичката в чашата чай бяха непоносимо силни в тихата зала. От мрачните стени я наблюдаваха портретите на божествените ѝ предшественички. Изглеждаха малко нетърпеливи, като че също я чакаха да реши в каква посока да поемат.
— Не се тревожете — каза им Фрея. — Вече взех решение.
Когато приключи със закуската, в залата влезе нейният камерхер1.
— Добро утро, Смю.
— Добро утро, Светлина на Ледните поля. Комитетът по транспорта очаква с нетърпение удоволствието Нейно Великолепие да ги дари с присъствието си.
Фрея кимна и камерхерът разтвори вратите на залата, за да пусне вътре членовете на Комитета. Преди бяха двадесет и трима, а сега се състояха само от господин Скейбиъс и госпожица Пай.
Уиндолин Пай беше висока, скромна дама на средна възраст, със светла коса, вързана на кок, който я караше да изглежда като човек, който се опитва да крепи козунак на главата си. Тя беше секретарка на споминалия се главен навигатор и като че ли разбираше картите му достатъчно добре, но беше много нервна в присъствието на маркграфинята и постоянно правеше реверанси дори при най-малкото подсмъркване от нейна страна.
Колегата ѝ, Сьорен Скейбиъс, беше коренно различен. Неговият род се славеше със специалистите си по двигатели, едва ли не откакто градът е станал самоходен, и беше единственият, за когото можеше да се каже, че е равен на Фрея. Ако всичко вървеше по план, маркграфинята щеше да се омъжи за сина му Аксел следващото лято. Маркграфините често вземаха за съпруг някой от машинното отделение в знак на уважение към градската инженерна класа. Но нещата не тръгнаха по план и Аксел също почина. Фрея тайничко се радваше, че Скейбиъс не ѝ стана свекър, тъй като беше строг, тъжен и мълчалив старец. Черната му траурна роба се сливаше с мрака в залата като камуфлаж и като че ли оставяше бялата мъртвешка маска, на каквато приличаше лицето му, да се рее във въздуха.
— Добър ден, Ваше Великолепие — поздрави той и се поклони вдървено, а госпожица Пай отново направи реверанс, изчерви се и запърха край него.
— Какво е местоположението ни? — попита Фрея.
— О, Ваше Великолепие, намираме се на триста километра северно от планинската верига Танхойзер — изчурулика госпожица Пай. — Движим се по дебел океански лед. Няма следи от друг град.
— Машинното отделение очаква инструкциите ви, Светлина на Ледните поля — каза Скейбиъс. — Желаете ли да обърнем на изток?
— Не! — Фрея потрепери при спомена колко близо бяха до изяждането. Ако се върнеха на изток или поемеха на юг в покрайнините на леда, Ловците от Аркангел щяха да научат за това, а с толкова оскъден екипаж едва ли щяха отново да избягат на големия хищник.
— Може би трябва да поемем на запад, Ваше Великолепие? — предложи нервно госпожица Пай. — Няколко малки градчета зимуват по източните покрайнини на Гренландия. Можем да започнем търговия с тях.
— Не — отвърна непоколебимо Фрея.
— В такъв случай вероятно имате друга посока наум, Ваше Великолепие? — зачуди се на глас Скейбиъс. — Може би Ледените богове са ви проговорили?
Маркграфинята кимна тържествено. В интерес на истината тази идея ѝ се въртеше в главата вече повече от месец и не смяташе, че ѝ е изпратена от някой бог. Просто това беше единственият начин, по който смяташе, че може да опази града си от хищници, епидемии и шпионски дирижабли.
— Задайте курс към Мъртвия континент — нареди тя. — Прибираме се у дома.
2.
Хестър и Том
Хестър Шоу започваше да свиква да бъде щастлива.
След всичките онези гладни и кални години из коловозите и боклучарските селища във Великия ловен район най-накрая си намери място в света. Разполагаше със свой собствен дирижабъл — „Джени Ханивър“ (ако си изкривеше още малко врата, можеше да види горната извивка на червения балон, ей там зад онзи натоварен с подправки летателен апарат от Занзибар), а Том също беше до нея — нежният, красив и умен Том, когото обичаше с цялото си сърце и който, въпреки всичко, изглежда също я обичаше.
Постоянно си мислеше, че това между тях няма да продължи особено дълго. Двамата бяха толкова различни, а и самата тя въобще не се доближаваше до определението за красавица — беше висока и лишена от всякаква грация, по-скоро приличаше на плашило. Червената ѝ коса беше вързана на две стегнати опашки, а лицето ѝ беше разделено на две от стара рана от меч, който ѝ беше отнел едното око и по-голямата част от носа и беше изкривил устата ѝ в зъбата усмивка. Няма да продължи дълго, повтаряше си през цялото време, докато чакаха корабостроителите на Черния остров да ремонтират бедната изстрадала „Джени Ханивър“. Той е с мен от съжаление, продължаваше да си повтаря по пътя за Африка и докато прекосяваха Южна Америка. Какво може да харесва в мен? — чудеше се отново и отново, а в същото време забогатяваха с преноса на стоки към големите градове — петролни сонди на Антарктика, а след това пък рязко обедняха, защото им се наложи да изхвърлят товара си, за да избягат от лапите на аеропиратите от Тиера дел Фуего. Докато летяха с търговски конвой над синия Атлантически океан, Хестър не спираше да си нашепва: Това няма как да продължи дълго.